Ийст Коукърг

Томас Стърнс Елиът Ийст Коукърг 1

I

        В моето начало е моят край. Последователно
къщите се вдигат и събарят, рушат се и се разширяват,
биват местени, разваляни, поправяни или на тяхно място
изниква поле или фабрика, или околовръстен път.
Стар камък за нови градежи, старо дърво за нови огньове,
стари огньове за пепелища и пепелища за земята,
която вече е плът, козина, фекалии,
кост на човек и звяр, житно стебло, листо.
Къщите живеят и умират: има време за градене
и време за живеене, и раждане,
и време вятърът да чупи разхлабените черчевета
и да тресе ламперията, по която тича полска мишка,
и да люлее парцаливия гоблен с втъкан девиз безмълвен.2

В моето начало е моят край. Сега светлината пада
косо сред полето и оставя дълбока пътека,
засенчена с клони, тъмна в следобеда,
където ти се долепваш до насипа, за да мине един камион,
и дълбоката пътека настоява на посоката
към селото, към електрическата топлина,
която я хипнотизира. Светлината разгорещена в знойна мараня
не се пречупва, а се поглъща от сивия камък.
Спят гергините в празната тишина.
Чакай първата сова.
                                Там в това голо поле,
ако не отиваш твърде близо, ако не отиваш твърде близо
сред лятната нощ ти ще чуеш музиката
на слабата гайда и малкия тъпан
и ще ги видиш да танцуват около огъня —
съдружието на жена и мъж
в танц, който означава бракосъчетание —
едно достойно и уютно тайнство.
Двама по двама — необходимо съпричастие,
хванати за китките или за раменете
в израз на съгласие. Около огъня,
прескачащи през пламъци или събрани на хоро,
тържествени по селски или в селски смях,
те вдигат тежки ходила с груби обувки,
земни ходила, ходила от хумус, вдигат ги в народна радост,
радостта на тези, които под земята
хранят житото сега. Те спазват времето,
спазват ритъма в своя танц,
тъй както приживе, в сезоните на живота —
времето на сезоните и на съзвездията,
време за доене и време за жътва,
време за съвокупяване на мъжа и жената
или на зверовете. Ходила се вдигат и падат.
Ядене и пиене. Тор и смърт.

Зората се изостря. Новия ден
се приготвя за мълчание и жега. Под утринния вятър морето
се бръчка и плъзга. Аз съм тук
или там, или някъде другаде. В моето начало.

II

Какво ли ще прави ноември, какво ли
с оная тревога на ранната пролет,
на лятната жега със съществата,
с кокичета, виещи се под краката,
и ружи, които се целят високо,
червено сред сиво, но в миг се откъсват,
и пълните с ранен сняг рози най-късни?
Гърмът, завъртян от въртеж на звездите,
като триумфална каляска прелита,
призван на съзвездията във войните,
се бие със Слънцето Скорпионът,
докато Луна и Слънце помръкнат,
летят Леониди, кометите плачат,
воюват и в ниското и в небесата
във вихър, във водовъртеж, който води
до онзи губителен огън земята,
е лед който е царството на ледовете.

Би могло и така да се каже — макар че не е най-добрият начин:
Един многословен етюд в овехтяла поетика,
който тласка читателя към нетърпима битка
с думи и смиели. Поезията не е от значение.
Тя не е (да го кажем пак) това, което се очакваше от нея.
И в какво би трябвало да бъде ценността на дълго исканото,
дълго мечтаното успокоение, или на есенната яснота
и мъдростта на годините? Излъгаха ли ни,
или излъгаха себе си старците с кротки гласове,
като ни завещаха просто програма за самоизмама?
Яснотата им — преднамерено слабоумие,
мъдростта им — знание за мъртви тайни,
безполезни в мрака, в който те се взираха
или от който извръщаха очи. Има, струва ни се,
някаква ограничена ценност
само в знанието, което е извлечено от опита.
Знанието налага схема — и подвежда,
защото схемата е нова за всяка следваща минута —
всяка минута е нова, изумяваща
преоценка на това, което сме били. Не сме излъгани само
от това, което, лъжейки, не може вече да вреди.
В средата, не само в средата на пътя,
а по целия път, в тъмна гора, къпинак,
по ръба на урва, където няма безопасно място да стъпиш,
заплашвани от чудовища, от блуждаещи огньове,
в риск да бъдем омагьосани. Не искам да слушам
за мъдростта на старците, а по-скоро за тяхната глупост,
за техния страх от страха и безумието, страх, че ще бъдат обладани,
страх, че могат да принадлежат на друг или на други, или на Бога.
Единствената мъдрост, която ние можем да добием,
е мъдростта на смирението: смирението е безкрайно.

1

Село в графство Съмърсет, Югозападна Англия, където предните на Елиът са живели до XVII в., когато емигрират в Америка.

2

Девизът на рода Елиът бил „Мълчи и работи“. („В моето начало е моят край“ — срв. с девиза на Мария Стюарт „В моя край е моето начало“.)