– Всъщност – отвърна Ървин – точно там е най-големият проблем. Комаров не е просто шарлатанин. Той е умен, способен, знае как да завладее масите, притежава огромен авторитет и отлично разбира чувствата на руския народ. Той е икона.
– Какво?
– Икона. Не в църковния смисъл, а като символ. В дадения момент Комаров запълва една празнина. Всяка нация се нуждае от нещо – било то личност или символ, – на което да се опре. Нещо, способно да даде на разноликата маса от раси, етноси и националности една идентичност, около която тя да се обедини. Липсата на обединителен символ неизменно води до междуособици. Русия е огромна страна, в която съжителстват много различни националности. При цялата си бруталност, комунизмът успяваше да ги обедини. Макар и насилствено. Както беше в Югославия: всички бяхме свидетели какво стана, когато системата се разпадна. За да се обединят по собствена воля, хората се нуждаят от такъв символ. Вие имате Знамето, ние Короната. В този момент тяхната икона е Игор Комаров. И само ние знаем колко осквернена е всъщност тя.
– Какъв е планът тогава?
– Като всеки демагог, той ще се възползва от техните надежди, мечти, пристрастия и най-вече страхове, за Да спечели сърцата им. А оттам и гласовете, които ще му осигурят властта. С тази власт ще изгради машината, необходима му да осъществи целите на Черния манифест.
– Тоест, ако бъде ликвидиран, страната отново ще се върне към хаоса. Може дори да се стигне до гражданска война.
– Най-вероятно. Освен ако балансът не бъде възстановен от друга, по-чиста икона. От личност, която да заслужава доверието на руския народ.
– Но такъв човек няма. Никога не е имало.
– О, напротив, имало е – отвърна Найджъл Ървин. –
Някога, много отдавна. Наричали са го цар на цяла Русия[17].
Лангли, Септември 1990
Полковник Туркин, агент Лисандър, изпрати едно-единствено съобщение, лично до Джейсън Монк. Беше на пощенска картичка, на която бе снимана откритата тераса на кафе „Опера“ в Източен Берлин. Текстът, кратък и банален, гласеше: „Очаквам да се видим отново. Поздрави, Хосе Мария." Картичкатабеше изпратена до тайна пощенска кутия на ЦРУ в Бон, а по клеймото личеше, че е пусната в Западен Берлин.
Хората на ЦРУ в Бон не знаеха кой е подателят. Знаеха само, че картичката е адресирана до Джейсън Монк, а той е в Лангли. Затова я препратиха по каналния ред.
Това, че бе пусната в Западен Берлин, не означаваше нищо. Туркин просто я бе метнал, с надлежно залепени марки, през през отворения прозорец на една кола със западноберлинска регистрация, беше смотолевил кратко „Bitte“[18] на изумения шофьор и бе продължил пътя си. Докато да завият зад ъгъла, преследвачите му вече бяха изпуснали случката. Берлинчанинът се бе оказал услужлив и бе пуснал писмото.
Иначе подобни експерименти с неясен резултат изобщо не са препоръчителни, макар историята да помни и по-тежки случаи.
Странното в картичката бе датата над краткия текст. Беше сбъркана. Клеймото беше от осми септември и всеки немец или испанец би написал 8/9/90 – тоест най-напред деня, после месеца, а накрая годината. Но датата на картичката беше написана, както е прието в Америка[19], и изобщо не отговаряше на клеймото: 9/23/90. За Джейсън Монк това значеше: искам да се срещнем в девет часа на двайсет и трети този месец. Явно цифрите трябваше да се четат отзад напред.
Испанското име накрая означаваше: важно и неотложно, а мястото на срещата бе очевидно – терасата на кафе "Опера" в Източен Берлин.
На трети октомври двете части на Берлин трябваше окончателно да се обединят, заедно с цяла Германия. Съветският съюз вече нямаше да може да се разпорежда на изток. Целият град щеше да се поеме от полицията на Западен Берлин. На резидентурата на КГБ щеше да ѝ се наложи да ограничи състава си до няколко души, базирани в посолството на СССР на „Унтер ден Линден“. Част от многобройния личен състав просто щеше да се прибере в Москва. Туркин също може би щеше да бъде сред заминаващите. Ако искаше да избяга, сега бе моментът. Но съпругата и синът му бяха в Москва. Учебната година току-що бе започнала.
Явно искаше да съобщи нещо. И то лично на приятеля си. Нещо важно и спешно.
За разлика от Туркин, Монк знаеше за изчезването на Делфи, Орион и Пегас. И с всеки изминал ден притесненията му ставаха все по-силни.
– Знам, че не трябва да задавам повече въпроси – каза Сол Нейтансън, наливайки две чаши искрящо шардоне, – но мога ли да те питам нещо лично?