Там писмото, което носеше, бе прегледано от изискан млад руснак с перфектен английски. Той го помоли да изчака и изчезна зад масивна дървена врата, която се отваряше с код. Двама въоръжени юнаци останаха да го охраняват, докато минутите се нижеха. За изненада на служителката в приемната, личният сътрудник на председателя се върна и помоли Монк да го последва. Зад вратата той отново беше пребъркан и проверен с електронен скенер. Изисканият руснак се извини за неудобството.
– Разбирам – каза Монк, – времената са такива.
Три етажа по-нагоре той бе въведен в поредното фоайе, след което най-после бе придружен до личния кабинет на Леонид Григориевич Бернщайн.
Писмото, което бе донесъл, лежеше на бюрото пред банкера. Бернщайн беше нисък и едър, с къдрава прошарена коса, остър, изпитателен поглед и безупречно ушит тъмносив костюм. Стана, подаде ръка на госта си и му кимна да седне. Монк забеляза, че изисканият младок се настани в дъното на стаята, в комплект с подутината под лявата си мишница. Може да имаше диплома от Оксфорд, но Бернщайн се бе погрижил да се изучи и в Куантико[20] .
– Е, как вървят нещата в Лондон, господин Монк? –попита банкерът. – Скоро ли пристигнахте?
– Преди няколко дни – отвърна Монк.
Писмото беше написано на изключително скъпа кремава хартия и над него стояха петте разперени стрели, които символизират петте сина на Майер Амшел Ротшилд от Франкфурт. Бланката за писма беше напълно автентична. Само подписът на сър Ивлин де Ротшилд в края на писмото бе фалшифициран. Но едва ли има банкер, който ще върне личния пратеник на председателя на „Н.М. Ротшилд и синове“ със седалище Сейнт Суидин’с Лейн, Лондон.
– Добре ли е сър Ивлин? – попита Бернщайн.
Монк превключи на руски.
– Доколкото ми е известно, да, но той не е подписал това писмо. – Зад гърба му се чу шумолене. – И наистина ще ви бъда дълбоко задължен, ако младият ви приятел се въздържи да изстреля някой от куршумите си в гърба ми. Нямам бронирана жилетка и бих предпочел да остана жив. Освен това не нося нищо опасно и не съм дошъл с намерение да ви сторя зло.
– А за какво сте дошъл тогава?
Монк разказа събитията от 15 юли насам.
– Глупости! – отсече Бернщайн накрая. – По-големи глупости през живота си не съм чувал. Знам доста неща за Комаров. Направил съм си труда да го проуча. Прекалено е десен за моите разбирания, но ако смятяте, че тук омразата към евреите е някаква новост, значи не знаете нищо за Русия. Всички го правят, но всички опират до банките рано или късно.
– Омразата е едно, господин Бернщайн, но онова, което нося в този куфар, обещава повече от пасивна омраза.
Бернщайн го изгледа учудено.
– Нима носите този манифест?
– Да.
– Ако Комаров и горилите му знаеха, че сте тук, какво щяха да направят?
– Щяха да ме убият. Хората му вече ме търсят из целия град.
– Имате доста здрави нерви.
– Съгласих се да свърша една работа. След като прочетох манифеста, реших, че си струва.
Бернщайн се пресегна през бюрото.
– Дайте да погледна.
Монк му даде най-напред доклада от разследването. Банкерът беше свикнал да чете сложни документи и приключи за десет минути.
– Трима души, значи?
– Старият чистач, секретарят Акопов, който е проявил глупостта да остави папката на бюрото си, и журналистът Джеферсън, за когото Комаров погрешно е решил, че е чел документа.
Бернщайн натисна копчето на вътрешния си телефон.
– Людмила, влез във файловете на пресслужбата и прегледай печата от края на юли, началото на август. Виж дали в местните вестници са писали нещо за някой си Акопов, руснак, и един английски журналист на име Джеферсън. За първия можеш да провериш и в некролозите.
След малко извадките започнаха да излизат на компютъра върху бюрото му. Той ги прегледа набързо и каза:
– Наистина са мъртви. А вие ще сте следващият, ако ви хванат, господин Монк.
– Надявам се да не го направят.
– Е щом сте поели такъв риск, ще хвърля едно око на потайните намерения на Комаров, да видим какво е намислил.
Той отново протегна ръка. Монк му даде черната папка и Бернщайн зачете. На една от страниците се спря, прелисти назад и препречете пасажа. После, без да вдига глава от документа, каза:
– Иля, остави ни сами. Няма страшно, момче, върви.
Монк чу хлопването на вратата зад гърба си. След малко банкерът вдигна глава и го погледна.
– Не може да направи това.
– Кое? Тоталното унищожение ли? И други са се опитвали, сър.