Пленумът поиска оставката му и го изрита. Комаров отказа да поеме поста, но се постара той да попадне в ръцете на безгласна буква, човек без замах и организационен талант. Година по-късно вече му беше лесно да се възползва от разочарованието в Съюза, за да се освободи от бутафорната фигура и сам да заеме председателското място. С това мераците и кариерата на Владимир Жириновски приключиха.
Две години след изборите през 1996-а обновените комунисти започнаха да губят позициите си. Привържениците им бяха предимно пенсионери и хора на средна възраст и партията срещаше сериозни трудности при набирането на средства. Без подкрепата на едрите банкери, членският внос се оказа крайно недостатъчен и парите и обаянието на Социалистическия съюз постепенно се стопиха. Към края на 1997-а Комаров вече беше бсзспорен лидер на ултрадесните и се намираше в най-изгодно положение да се възползва от нарастващото отчаяние на руския народ, което се ширеше в изобилие.
На фона на цялата тази бедност и разруха обаче се демонстрираше и такова охолство, че човек оставаше потресен. Онези, които имаха пари, ги имаха с купища, предимно в чужда валута. Профучаваха по улиците в дълги лъскави лимузини – американски или немски понеже заводът ЗиЛ отдавна бе спрял производството, – често придружавани от мотоциклетисти да разчистват пътя пред тях и почти винаги следвани от втора кола, пълна с телохранители.
Човек можеше да ги види всяка вечер – във фоайето на Болшой театър, в баровете и банкетните зали на „Метропол“ и „Национал“,– съпровождани от държанките им, които разнасяха палта от самур и норка, аромат на френски парфюми и блясък на диаманти.
В Държавната дума делегатите се надвикваха и размахваха листове с процедурни предложения и гласувани резолюции. „Като гледам целия този фарс, се сещам за всичко, което съм чувал за последните дни на Ваймарската република“, каза веднъж един английски кореспондент.
Единственият човек, който изглеждаше способен да внесе макар и блед лъч на надежда, бе Игор Комаров.
За двете години откакто бе поел властта в партията на десницата, Комаров бе успял да изненада повечето наблюдатели – и вътре, и извън Русия. Ако се бе задоволил да остане просто един отличен организатор, той би се превърнал в поредния апаратчик. Но Комаров се промени коренно. Или поне така смятаха наблюдателите. А всъщност той просто умело бе прикривал онова, на което бе способен.
Комаров се прояви като пламенен и обаятелен оратор. Стъпеше ли на трибуната, онези, които познаваха кроткия, любезен и внимателен човек извън политиката, оставаха изумени. Там той сякаш се преобразяваше. Гласът му се извисяваше и добиваше плътността на дълбок баритон, речта му използваше цялата изразност на руския език. На моменти тонът му се снишаваше почти до шепот, който дори микрофоните трудно улавяха, за да гръмне на финала във възглас, който изправяше масите на крака и караше дори скептиците да ликуват.
Комаров бързо овладя материята, която смяташе за свое призвание: живата тълпа. Избягваше неофициални среши пред камера и интервюта по телевизията, съзнавайки, че в Русия те не могат да постигнат ефекта, който имаха на Запад. Вратите на руските домове рядко се отваряха за близки, та камо ли за непознати.
Не му се нравеше и да го притискат с неудобни въпроси. Всяка реч, която произнасяше, беше репетирана и режисирана, но даваше резултат. Говореше само пред верни привърженици на партията, предоставил камерите в ръцете на собствения му екип, ръководен от талантливия млад режисьор Литвинов. Редактирани и монтирани, записите се излъчваха по националната телевизия така, както той желаеше – без никакви съкращения. Постигаше го, като купуваше телевизионно време, вместо да разчита на прищевките на журналистите.
Темата му беше винаги една и съща и винаги печелеше: Русия, Русия и пак Русия. Той заклеймяваше чужденците, чиито международни конспирации бяха поставили родината му на колене. Настояваше за прогонването на всички „черни“, както руснаците наричаха арменците, грузинците и останалите южняци, които минаваха за най-богати сред мошениците. Призоваваше към справедливост за бедния, потиснат руски народ, който един ден ще тръгне след него, за да възстанови славата на миналото и да ликвидира изметта, задръстила улиците на отечеството.
Той обещаваше всичко на всички. За безработните отново щеше да има работа, прилична надница за почтения труд, храна на масата и достоен живот, както преди. На онези, чиито спестявания се топяха като пролетен сняг, пак щеше да се гарантира стабилна рубла и възможност да скътат нещичко за старини. Тези, които носеха пагона за Родината – онази прежната, необятната, – отново щяха да си възвърнат гордостта и да загърбят униженията, наложени им от мерзавци, издигнали се в йерархията от чужд капитал.