Светослав Минков
Иконите са творба на дявола
Така учеха някога богомилите
В малките градчета се срещат стари порутени къщици с почернели стени и тревясали покриви, които се крият в дъното на широки дворове, обрасли с буренак и храсти. На пръв поглед човек би казал, че тия къщи са запустели отдавна и че в тишината на техните празни стаи стои заключена само песента на щурците. Ала когато разкривената дървена порта скръцне и се отвори, а на улицата се покаже някой, тогава изведнъж става ясно, че тук, зад тия мъртви стени, животът все още продължава да плете своята невидима паяжина.
В такава къщица живееше преди години един сиромах човек по име Прокап. Без близки, сам на света като кукувица. Беше иконописец, печелеше по някоя пара̀ от занаята си, а никой не го виждаше да работи.
Още в ранна утрин дворната порта на неговия дом хлопваше: той излизаше на улицата, спираше се на ъгъла и гледаше миг-два мъглявия блясък на изгрева с неподвижни и уморени очи. Сетне тръгваше надолу край редицата малки дюкянчета, които се пробуждаха едно след друго от нощния сън и разтваряха капаците на прозорците си като огромни клепачи.
Иконописецът прекосяваше пустия пазарен площад и се скриваше в една кръчма. Там той седеше, навъсен и затворен в себе си, заръчваше, пиеше, не разговаряше с никого. Едва привечер, когато паднеше здрач, той ставаше и тръгваше със заплетени стъпки към къщи.
Казваха, че в прозорците му цяла нощ блещукала светлина. Може би той пишеше тогава икони.
Чуден беше наистина тоя човек. Когато го срещнеш на улицата, чувствуваш, че в паметта ти ще остане запечатана завинаги маймунската му грозота.
Беше ли виждал някой неговите икони?
Разбира се. Те стояха окачени по църквите на близките села — с дълги до нозете бради, с увиснали мустаци, с ясни и широко разтворени очи. Благочестивите богомолци палеха свещи пред тях, кръстеха се, молеха ги да спасят душите им.
От тия села в градчето идваха понякога хора, намираха Прокап в кръчмата и му поръчваха икони. Те се черпеха с него и пиеха наздравица за добра сполука в работата. При тая среща иконописецът казваше само две-три думи и те се отнасяха повече до парите, които трябваше да получи, и до времето, когато поръчката щеше да бъде готова. На уговорения ден той отнасяше иконата в кръчмата: там хората отиваха да си я вземат. Никой никога не бе пристъпвал прага на неговата иконописница — тя беше светилище, което чуждият човешки крак можеше да оскверни, ако нагази тръните и бурените край него.
Веднъж Прокап влезе в кръчмата с голяма икона в ръце. Седна и почна да пие. Ала ракията скоро замая главата му и той заспа. Тогава неколцина любопитни се приближиха до него и почнаха да разглеждат светия образ. Те стояха дълго с вторачени очи, без да продумат, сетне един извика:
— Брей, какво жълто лице!
В това време Прокап се пробуди. Като видя насъбралите се, той скочи срещу тях със страшен вик, който отекна като рев на разярено животно, изтръгна иконата из ръцете им и дълго я три с мръсния си ръкав.
Та така както минаваха дните, една късна нощ някой похлопа на вратата на бръснаря Канозир. В същото време дрезгав женски глас извика отвън:
— Бай Канозире! Бай Канозире! Ставай, че ти се отвори работа!
— По дяволите! — изръмжа сърдито бръснарят, като се дигаше от леглото си. — Не ще да е на хубаво!
Той разтвори вратата и в светлината на лунната нощ видя пред прага една стара жена.
— Какво има? — попита грубо мъжът.
— Ела да обръснеш един мъртвец.
— Мъртвец ли? Кой мъртвец?
— Прокап иконописеца — каза жената. — Напил се тая вечер в кръчмата и паднал полумъртъв на пода. Видях като го носеха по улицата. Отидох у тях, опитах се да го свестя. Къде ще го свестиш, братко: из устата му тече пяна, лицето му посиняло… остави, не питай. Страшна смърт. Добре че се случих поне аз при него в това време, иначе сиромахът щеше да се вдърви, без да има кой да склопи очите му.
— Прокап? Пияницата? Та той и небръснат може да иде в пъкъла! — извика бръснарят.
— Недей говори така, бай Канозире! — рече с упрек старата жена. — Човекът може да е бил пияница, ала свят занаят е имал в ръцете си. Хайде, тръгвай!
Мъжът стоеше мълчалив и гледаше с още сънливите си очи високо някъде над върховете на буйно разлистените липи. Замисленото му лице бе застинало в лунния блясък.
Канозир беше добър и набожен човек. Ала той се сърдеше винаги когато го викаха по къщите да бръсне някой мъртвец. Така може би искаше да прикрие смъртния страх, който го обхващаше тогава и будеше в суеверната му душа най-нелепи помисли. Разбира се, в края на краищата той отстъпваше пред молбата на дошлия и отиваше да разхубави мъртвеца. Същото се случи и сега: като постоя известно време мълчалив и унесен в себе си, Канозир се обърна към старата жена и каза кротко: