— Да вървим.
След миг те се спуснаха надолу по тясната уличка и изчезнаха в сенките на спящите домове.
Из целия път никой от двамата не проговори.
Така — докато стигнаха пред къщата на иконописеца. Тогава жената рече:
— Ти влез вътре, а аз ще ида до дома да потърся някоя чиста риза. Не бива да изпратим умрелия с мръсни дрехи.
Бръснарят трепна при мисълта, че ще остане сам в тая запустяла къща, където лежеше мъртвец. Поиска да попита нещо жената, ала тя беше отминала вече напред. В далечината глъхнеха шумните стъпки на нозете й, влачени от умора и старост.
Той дълго се колеба, преди да влезе вътре. Сетне надви страха си, разтвори портата и закрачи по пътечката на широкия тревясал двор.
Всичко наоколо тънеше в дълбока тишина и изглеждаше някак студено, тайнствено, забулено в призрачна сянка и удавено в сън. Отсреща зад храстите се виждаше къщичката: в един от прозорците гореше слаба светлина, сякаш върху стъклото бе метната тънка жълта завеса. А вратата зееше разтворена и се клатеше като крило в слабите ръце на едва уловимия нощен ветрец.
Канозир пристъпи прага със свито сърце. Премина полутъмния коридор и се изправи пред една врата, зад чиито процепи лъщеше едва видим блясък.
Натисна дръжката на вратата и влезе в малката стаичка.
Тук изведнъж изпъкваше пред погледа простата, ала все пак странна наредба. В средата на стаята стоеше дълга дървена маса, отрупана с четки и глинени съдове. От горе до долу стените бяха украсени с големи икони, чиито образи гледаха с омагьосващи очи.
Ето свети Георги, който забива дългото копие в раззиналата уста на ламята.
Ето света Богородица, която издига ръце за благослов, а пръстите й са сключени като пречупени свещи.
Къде е майсторът на тия образи?
Той лежи на ниско дървено легло и над главата му догарят две тънки вощеници.
Бръснарят гледа мъртвия с широко разтворени очи и сега за пръв път през живота си изпитва истински и непобедим ужас от смъртта.
Той вади бръсначите от джоба си и размива късче сапун в една паничка. Сетне обгръща стаята с поглед, кръсти се, пристъпва до умрелия и връзва голяма кърпа около шията му.
Бръсначът скръцва и бръмчи като комар сред тишината.
Двете вощеници изпращяха, хвърлиха големи светли искри и угаснаха.
Канозир извика и отскочи назад. Прилепи се до стената и остана така, свит и неподвижен, с изцъклени очи.
Иконописецът се смееше. Тъмен, гаден смях, който разтвори устата му и потече по всички жили на обръснатото му лице.
Месецът беше паднал съвсем ниско над земята и се люлееше зад стъклото на прозореца като топка от жълта мъгла.
Чу се шум от размахване на крила. Сетне се разсече остро скърцане.
Иконите се изкривиха и заклатиха.
Техните образи почнаха да се разлепват, да оживяват, да слизат от стените.
Къде изчезнаха смирените и мъдри светци?
Стаята се изпълни със страшни призраци, които разтваряха уста и въртяха главите си с изскочили очи.
Едни протягаха ръце с дълги до стените нокти, други приличаха на огромни червеи: издуваха се и слабееха, а брадите им горяха като огнени метли.
Тия зли духове дойдоха сякаш из самата преизподня, за да отведат със себе си иконописеца, който ги беше сътворил.
Те обградиха леглото на мъртвия и мъртвият възкръсна, изправи се на нозете си, пристъпи напред.
Бръснарят стоеше до стената с разперени ръце и губеше памет от ужас.
Пред него бе изправена стара манастирска щампа:
Образът на един дявол, разголен в цялата си нечестива грозота.
На следния ден по улиците на малкото градче мина една погребална кола.
Хората сваляха шапки, спираха се и надничаха да видят мъртвеца.
Бръснарят Канозир стоеше пред дюкянчето си и се кръстеше.
Дълго време след това той не се решаваше да повери някому своята преживелица. Не искаше да възбужда в сърцето си ужаса на оная нощ. Докато веднъж при един разговор разказа всичко.
Тоя, който слушаше, го изгледа от главата до петите и рече:
— Вярно е, че иконите оживяват понякога, ала светците си остават винаги светци. Така ти се е сторило.
Друг ден Канозир разказа отново случката.
Изсмяха му се. Нарекоха го луд.
Така той сам започна да вярва, че преживяното в дома на умрелия иконописец не е било нищо друго освен съновидение.
И наистина по-късно бръснарят видя същите икони в едно близко село. Това бяха обикновени бездушни образи, прилични на хилядите свои подобия, които красят от векове олтарите и стените на нашите църкви.