След като тежкият предмет премина на сантиметри от главата му, той едва не погълна запалената си цигара, после рязко вдигна глава, рискувайки да изкълчи врата си, и естествено не видя госпожа Молой да се надвесва над перилото на стълбището, но по пътя на логиката стигна до извода, че часовникът, който за последен път беше зърнал върху старинния шкаф на площадката на първия етаж, не се е сдобил с крила, а е бил хвърлен от нежната ръчичка на Доли. За миг се запита дали не я обвинява несправедливо, после си отговори, че е невъзможно да греши. Откакто беше скъсал дипломатическите си отношения със семейство Молой, прекалено много тежки предмети — вази, тухли и лейки за поливане — падаха в непосредствена близост до него. Нито за миг не се усъмни, че вражеска ръка е разхлабила металната пръчка, прикрепваща пътеката на стълбището, в резултат на което той едва не полетя с главата надолу, когато тичешком слизаше за вечеря — още едно доказателство, че някой го държи под око и непрекъснато му залага капани.
С всеки изминал ден все повече се убеждаваше, че след като съдбата го е изправила срещу жена, притежаваща темперамента и кръвожадността на лейди Макбет, непрекъснато трябва да се движи с шлем на главата или да избира между две възможности — първата, която изобщо не му допадаше, беше да изпълни желанието на Доли и да напусне Шипли Хол, а втората — незабавно да замине за Лондон и да потърси услугите на някоя солидна застрахователна компания.
Съобщи на госпожа Корк, че е успял да вземе отпечатъци от пръстите на Кейкбред и че възнамерява да потърси помощта на старите си приятели от криминологичния отдел на Скотланд Ярд, след което се качи на влака за метрополията и със задоволство си каза, че дори да не успее да осуети плановете на семейство Молой, то поне ще извлече някаква полза, ако Доли подобри мерника си.
След няколкочасовия престой в Лондон отново беше в Шипли Хол и първият човек, на когото се натъкна, бе любимата му девойка. Беше в добро настроение, но като видя Ан, буквално засия. Каза си, че съдбата явно е оценила добродетелите му и го награждава, устройвайки му среща с нея.
През изминалата седмица няколко пъти беше имал удоволствието да разговаря с Ан (вече се смятаха за стари приятели и бяха изоставили учтивата форма на обръщение) и приятните мигове, прекарани в компанията й, бяха затвърдили убеждението му, че атакувайки я с нежни слова, ще спечели сърцето й. Ето защо, щом я зърна, затича към нея с намерението да приложи теорията на практика.
— Много съм щастлив, че се срещнахме! — възкликна. — Страхувах се, че след като дълго те издирвам из къщата и из парка, ще те открия в кабинета на госпожа Корк, която ти диктува досадните си наблюдения върху живота и обичаите на слоновете.
Приближи се до Ан и забеляза, че тя настойчиво се взира в него, както по време на първата им среща в кантората на Шерингам Ейдър.
— Странно — промълви тя. — Когато хукна към мен, замалко да си спомня къде съм те виждала и преди.
— Още ли си въобразяваш, че сме стари познайници?
— Лицето ти ми е познато отнякъде.
— И като си ме видяла да тичам, в съзнанието ти е проблеснал смътен спомен, така ли?
— Наистина беше смътен и изчезна след миг.
— Предлагам да потичам още малко — може би ще възкреся спомените ти.
— В никакъв случай. И без това не е важно.
— Аз пък съм на обратното мнение. Важно е, защото си лишена от най-прекрасния спомен. Първата им среща с мен бележи началото на нов етап в живота на повечето мои познати. Когато ги налегне тъга, достатъчно е да си припомнят щастливия миг на запознанството ни и мигом настроението им се подобрява. Сигурна ли си, че не си била във вечния град Рим?
— Разбира си, че съм сигурна. Наистина ли е красив, както го описват?
— Наистина. Времето е прекрасно, небето е синьо, улиците гъмжат от туристи, разлистващи пътеводители.
— Щом Рим е толкова красив, едва ли е възможно да забравя, че съм го посетила. Още по-невероятно е от паметта ми да се заличи споменът за нашата среща в този град.
— Хм, последният аргумент е много убедителен. Остава предположението, че сме се запознали в някое от предишните си съществования.
— Нищо чудно.
— Съществование, в което непрекъснато съм тичал напред-назад.
— Може би. Денят, в който си спомня откъде те познавам, ще бъде радостен за мен.
— Да, ще бъде велик ден — усмихна се Джеф. Будната съвест му подсказваше, че флиртува с Ан, макар че след щастливото си избавление от Мъртъл Шусмит се бе зарекъл никога повече да не подхваща шеговит разговор с девойка, водещ до непредвидими последствия. Опитвайки да успокои съвестта си, мислено изтъкна, че всъщност това не е флирт, че по-важно от самите думи е скритото послание, което носят. „Когато обичаш една жена с цялата си душа, не е фатално, ако привидно флиртуваш с нея, нали?“ — обърна се той към будната си съвест, която му отвърна да престане да я баламосва.