Докато той беседваше с второто си „аз“, Ан с изненада откри, че настроението й се е повишило, както се случваше винаги когато беше заедно с Джеф. Досега не беше срещала мъж, с когото да имат толкова общи интереси. Понякога й се струваше, че някой му е подсказал кои са предпочитаните от нея теми за разговор, любимите й книги и така нататък. Едва сега си даваше сметка, че лошото й настроение донякъде е било предизвикано от внезапното изчезване на младежа след оскъдната закуска.
— Къде се губиш цял ден? — попита. — Изплаших се да не си решил, че диетата на угубийците не ти понася.
— Не се безпокой, не съм от хората, които лесно се предават — отвърна Джеф. — Всъщност аз съм толкова духовна личност, че храната изобщо не ме съблазнява. Наложи се спешно да отпътувам за Лондон, но сега проблемът е решен. Донесох ти шоколадови бонбони.
— Божичко, колко си мил! Известно ли ти е, че и бонбоните са в списъка на забранените храни?
— Подозирах, че са под възбрана, но реших, че нищо не ти пречи тайно да ги изконсумираш в стаята си. Тъкмо ще си припомниш ученическите години, когато с приятелките сте си похапвали шоколад в спалнята на общежитието.
— Не съм ходила на училище. Имах частни възпитатели, както се казва в справочника „Кой кой е“. Защо така неочаквано замина за Лондон?
Джеф, който с ужас очакваше всеки неин въпрос, си отдъхна — този път имаше готов отговор. Отвърна, че внезапно са възникнали известни служебни проблеми, които са изисквали присъствието му в кантората. Много по-трудно му беше да реши дали да й съобщи за престъпните намерения на съпрузите Молой, или благоразумно да си замълчи.
Страхуваше се, че събитията ще приемат неочакван обрат. На два пъти беше отишъл в стаичката на лорд Уфнам, за да се подкрепи с портвайн, и двата пъти го беше заварил в компанията на госпожа Молой. Изглежда, се разбираха чудесно и по всичко личеше, че ако някога старият особняк си спомни къде е скрил диамантите, първо ще сподели новината с русокосата си приятелка.
Незабавно трябваше да предупреди лорда, че Доли Молой е измамница. Но това означаваше да признае пред Ан, че и той се е представил под чуждо име, а не беше сигурен каква ще бъде реакцията й. Ето защо реши, че е по-добре да си мълчи.
— Как мина денят ти? — попита, за да смени темата.
— Горе-долу.
— Само не ми казвай, че великата ловджийка те е задържала в кабинета си след определеното работно време и си пропуснала възможността да се насладиш на прекрасния ден.
— Не, приключихме още преди обяд.
— Тогава какво се е случило?
— Чичо Джордж пак го прихванаха, в резултат на което последва серия от неприятности. Честно казано, денят беше отвратителен.
— Навярно лорд Уфнам е бил споходен от поредното вдъхновение — промърмори Джеф.
— Точно така. Наумил си е, че диамантите сигурно се намират в препарираната антилопска глава в кабинета на госпожа Корк.
— Не може да бъде!
— Защо? Онзи ден той сподели с теб, че предпочитал да крие диамантите на най-невероятни места. Какво по-невероятно място от главата на препарирана антилопа?
— Но тази мъртва представителка на африканската фауна едва ли е била в кабинета по времето, когато той е бил пълноправен господар на Шипли Хол. Предполагам, че е пристигнала в комплект с госпожа Корк.
— О, разбрах мисълта ти. Не, антилопата не е една от жертвите на моята работодателка. Помня я още от — детството си. Чувала съм, че дядо ми я бил застрелял.
— И той ли е бил ловец?
— Да, и то прочут с точния си мерник. Като го видели, антилопите презглава хуквали да бягат, защото знаели, че ги очаква сигурна смърт.
— Навярно животът им е бил същински ад — промълви Джеф. — Вечно са бягали от преследвача си и не са имали нито миг спокойствие. Сигурно взаимно са се утешавали и са си казвали, че макар дядо ти да е истинска напаст, рано или късно ще хвърли топа. А когато надеждите им най-сетне са се сбъднали, не щеш ли, появила се госпожа Корк.
— Уви, това е вярно.
— Кара те да се замислиш за смисъл на живота, нали?
— Много често се сещам за горките антилопи.
— И сигурно се натъжаваш.