— Ужасно.
— И на мен историята ми действа потискащо. Да се помъчим да я забравим. Къде е бележникът ми? Искам да си запиша непосредствената си задача: „Обискирай антилопата!“.
— Не те ли е страх да се промъкнеш в кабинета на госпожа Корк и да ровичкаш из главите на разни антилопи?
— Не, разбира се.
— Нима хората на име Ейдър не знаят що е страх? — промърмори Ан и настроението й отново се помрачи. Преди няколко часа беше помолила Лайънел Грийн да извърши този акт на безпаметна храброст, но последният категорично беше отказал да се приближи до кабинета на леля си. Той знаеше историята с диамантите и като всички съвременни младежи предпочиташе да сключи брак с богата жена, но не беше склонен за поема риск дори заради нея. Самата Ан беше надарена със смелост и ненавиждаше мъжете със заешки сърца.
За миг в съзнанието й проблесна предположението, че чичо й с основание критикува Лайънел, и макар веднага да прогони предателската мисъл, още беше под влиянието й.
След като Джеф с готовност се съгласи да предприеме опасното начинание, тя неволно направи сравнение между него и годеника си и се намръщи. Обяснима е тревогата на девойка, която разбира, че не избраникът й, а друг мъж притежава качествата, от които тя се възхищава.
— Не си прави труда — кисело промърмори. — Вече изпълних желанието на чичо си.
— Сериозно ли говориш?
— Да… после дойдох тук.
Джеф реши, че е настъпил подходящият момент да прояви малко строгост. Внезапно се бе почувствал като рицар, който се подготвя да спаси девицата от дракона, а когато се приближава, забелязва, че тя е халосала чудовището с хурката си и то е изпаднало в несвяст.
— Друг път не прави така. Остави черната работа на мен.
— Теб никакъв те нямаше!
— Но нали знаеше, че ще се върна? Трябваше да си кажеш: „Когато маргаритките по поляните се белнат, той в родния дом ще се върне“… По изражението ти разбирам, че напразно си поела този голям риск.
— Имаш право. Но още не знаеш най-лошото — докато ровичках из пълнежа на препарираната глава, госпожа Корк влезе в кабинета.
— Божичко! Беше ли си измислила алиби?
— Наложи се да импровизирам. Казах, че проверявам дали молци не са изгризали антилопата.
— Госпожата едва ли ти е повярвала.
— И аз съм на същото мнение.
— На твое място щях да измисля по-правдоподобно обяснение.
— Много се съмнявам!
— Искаш ли да се обзаложим?
— Какво щеше да кажеш?
— Щях небрежно да се усмихна и да подхвърля: „Госпожо Корк…“
— Продължавай.
— „Госпожо Корк…“ — повтори Джеф, замисли се и промърмори: — Не, не се получава. Всъщност не съм сигурен, че щях да се справя по-добре от теб. Тя хвана ли се на лъжата?
— Престори се, че приема обяснението ми. Обаче останах с впечатлението, че ме смята за заразена с ексцентричността на чичо Джордж. Учудвам се, че не ме уволни незабавно. Едва ли се е зарадвала, като е разбрала, че не само икономът, ами и секретарката й са пълни откачалки.
— Според мен изобщо не й е направило впечатление, тъй като е заобиколена от ненормалници. Ако някой непосветен попадне в имението, докато членовете на колонията изпълняват танц на племето угубу, още преди да е видял първите десет стъпки, ще хукне да вика по телефона психиатър от най-близката болница. Забелязала ли си колко странен е погледът на онзи върлинест тип с пенснето?
— За господин Шепърдсън ли говориш? Тръпки ме побиват от него. Понякога дори го сънувам.
— Аз също.
— С госпожа Барлоу са от един дол дренки.
— Коя е тази Барлоу?
— Една дебелана с двойна брадичка. Няма начин да не си я забелязал.
— Разбира се, че съм я забелязал. Създание като нея се набива на очи. Истински бисер е. Всеки път ми навява асоциации за свеж ветрец, полъхващ от безбрежния океан. Даа, човек може да се извиси духовно, да не говорим, че ще изпита съжаление и страх, докато наблюдава сегашните обитатели на Шипли Хол. Много съжалявам, че икономът не участва във веселбата. С удоволствие щях да го наблюдавам как подскача в такт с останалите безумци. Каквито са му големи стъпалата, ще бъде по-смешен от шут.
— Браво, продължавай да се подиграваш с чичо Джордж!
— Благодаря за разрешението. Хайде и двамата да се посмеем за сметка на стария мошеник. Наистина съвсем си е загубил ума, след като те е подложил на подобно изпитание.
— Мислиш ли, че вече сме достатъчно близки, за да си позволиш да обиждаш чичо ми?
— Струва ми се, че съм те познавал през целия си живот. Сигурен съм, че и ти изпитваш същото чувство. Нищо чудно да се окаже, че сме женени от години, без да го подозираме.
Думичката „женени“ подейства отрезвяващо на Ан. Временно беше прогонила от съзнанието си изявлението на лорд Уфнам, че младежът е влюбен в нея и се наслаждаваше на размяната на шеговити реплики с него. Напоследък рядко й се случваше да води подобен разговор. Мъжете, които пребиваваха в Шипли Хол, бяха прекалено сериозни и отдадени на мисията си да усвоят философията на племето угубу и нямаха време за празни приказки. А Лайънел, който приличаше на древногръцки бог, бе доста скучен събеседник.