Качи се на третия етаж, но не стигна до стаята на младежа. Зад втората врата вляво по коридора се намираше банята, която обслужваше живеещите на този етаж, и когато той мина край нея, отвътре се извиси теноров глас, изпълняващ някаква песен. Юстас веднага позна, че това е гласът на човека, когото търсеше. Предишната сутрин беше чул Джеф да пее в градината, а подобно преживяване лесно не се забравя. Наведе се, притисна устни до ключалката и плахо подхвана:
— Извинете… аз… такова…
Вместо отговор от банята се дочу плискане на вода и младежът отново подхвана песента си. От страх да не го чуе крадецът в гардероба, господин Тръмпър беше снижил гласа си до шепот и макар да осъзна грешката си, почувства раздразнение. Не гледаше с добро око на частни детективи, които пеят на висок глас. Имаше закостенели възгледи за етикецията и смяташе за неприлично подобно лековато поведение. Смяташе, че детективът трябва да се занимава със залавяне на престъпници, а не да се прави на канарче.
Наведе се и този път с по-рязък тон се провикна през ключалката:
— Господин Ейдър!
Отново чу само плискане на вода и повторното изявление от страна на къпещия се, че някакво трето лице е „най-прекрасният човек на света“.
— Господин Ейдър!
Този път усилията му се увенчаха с успех. Бодър младежки глас извика:
— Кой е?
— Казвам се Тръмпър, господи Ейдър.
— Ей сега ще освободя банята.
— Не ми трябва ба…
— Добре, веднага излизам. Извинете ме за момент, искам да си довърша песента.
Юстас Тръмпър се обезсърчи. Помисли си, че дори да принуди младежа преждевременно да прекрати интерпретацията си на популярната песен „Ти си най-прекрасният човек на света“, за да му обясни как стоят нещата, ще измине доста време, докато частният детектив се приведе в приличен вид и бъде в състояние да се разправя с крадци. Разбира се, няма нищо по-освежаващо от топла вана за ума на един млад човек и подготовката му за сблъсък с криминалните типове, но на господин Тръмпър му беше необходим някой, който да е в пълно бойно снаряжение. В подобни критични ситуации бързината е решаваща.
В този момент Лайънел Грийн излезе от стаята, намираща се до тази на Джеф. Беше издокаран с футуристичен халат и носеше гъба и сапунерка. Хвърли леден поглед на господин Тръмпър, към когото изпитваше неприязън, и с половин уста промърмори:
— Добър вечер.
Опита се да отвори вратата на банята и като установи, че е заключена, недоволно зацъка с език — не му се искаше да слиза чак на долния етаж, за да задоволи хигиенните си нужди. Сетне примирено въздъхна, надменно кимна на Юстас и тръгна към стълбището, а дребният човечец в тръс се спусна след него и извика:
— Лайънел! Почакай, Лайънел! Трябва да ти кажа нещо. Важно е!
Седемнайсета глава
Лайънел Грийн мразеше господин Тръмпър, защото го подозираше, че шпионира в полза на госпожа Корк и че й е подшушнал как племенникът й от време на време отскача до „Рогатият елен“, да се подкрепи с питателна храна. Затова дори не се опита да прикрие раздразнението си от срещата с него.
— Какво се е случило? — попита го с високомерието, с което лорд Уфнам беше смразил Чимп.
Юстас долови враждебността в гласа му, но предвид извънредните обстоятелства се престори, че не я забелязва.
— Лайънел, случи се нещо ужасно! — възкликна. — В гардероба ми има крадец.
Младият мъж иронично повдигна вежда:
— Крадец ли?
— Точно така.
— Казваш, че в гардероба ти се е скрил крадец, така ли?
— Да.
— Невъзможно е.
— Аз пък ти казвам, че е възможно!
— Глупости! Въобразяваш си какви ли не щуротии.
Юстас отново изпита същото обезсърчение и усещане, че не е в хармония със събеседника си, каквото беше почувствал по време на разговора с Джеф през вратата на банята.
— Не съм си го измислил — кисело промърмори. — Освен това го чух.
— Така ли? И какво чу?
— Той издаде някакъв звук.
— Какъв звук?
Неочакваният въпрос накара господин Тръмпър да се замисли. До този момент не му беше хрумнало да анализира естеството на звука, долетял от гардероба. Опита се да го имитира и видя, че събеседникът му го гледа още по-недоверчиво.