— Няма начин да си чул това — надменно заяви Лайънел. — Подобен звук не съществува.
Чашата на търпението на господин Тръмпър преля и той нервно заподскача, сякаш подхващаше танц на племето угубу.
— Престани с глупавите си въпроси! — извика пискливо. — Няма значение какво съм чул. Най-важното в момента е, че в гардероба ми има някой, който издава странни звуци.
— Как разбра, че в гардероба ти има някой?
— Звукът дойде оттам!
— Може би в този момент някой е минавал по коридора… — промърмори Лайънел, но дребният човечец разпалено го прекъсна:
— От гардероба беше, и туй то!
— Така предполагаш — поправи го младият декоратор. — Погледна ли вътре?
— Не.
— Защо?
— Ами… аз… ъъъ… реших, че това не е работа за мен, а за някой млад човек.
Лайънел Грийн отново иронично вдигна вежди:
— Май намекваш, че аз трябва да го направя, а?
— Именно.
— Сбъркал си адреса, драги, нямам време. Знаеш, че леля Клариса гледа с лошо око на всекиго, който закъснее за вечеря. Едва ще успея да се изкъпя, защото ти ми отне ценни минути с измишльотините си за въображаемия крадец.
— Ти си страхливец! — извика Юстас, пренебрегвайки всички правила на доброто възпитание.
— Дрън-дрън! — ухили се младежът, подигравателно му махна за сбогом и го отмина.
Господин Тръмпър го проследи с поглед и няколко секунди остана неподвижен — струваше му се, че ще се пръсне от яд. Неучтивостта на Лайънел бе събудила демона, който дремеше под невзрачната му външност, освен това изпитваше презрение към самоуверения младеж — отгатнал беше истинската причина за нежеланието да откликне на молбата му. Знаеше, че госпожа Корк боготвори племенника си, но вече бе убеден, че божеството има глинени крака и заешко сърце.
Още се гърчеше в безпомощен гняв, когато видя Ан да слиза по стълбите. Както подобава на една секретарка, тя обитаваше таванската стаичка.
— Здравейте, господин Тръмпър — любезно каза младата жена. — Изглеждате умислен. Случило ли се е нещо?
Появяването й накара дребния човечец да си помисли, че положението не е чак толкова лошо. Не се надяваше на помощ от девойката, защото според него секретарките бяха от една кръвна група с камериерките, следователно бяха миролюбиви същества, но тя поне щеше да го изслуша със съчувствие, за каквото бе закопнял. До този момент имаше нещастието да потърси помощ или от глухи частни детективи, които запушват ушите си и пеят колкото им глас държи „Ти си най-прекрасният човек на света“, или от жалки надути страхливци, отказващи да изпълнят дълга си под предлог, че лелите им ще се разсърдят, ако закъснеят за вечеря.
— О, госпожице Бенедик — извика с прегракнал от вълнение глас. — Дано не ви изплаша, но… в гардероба ми има крадец!
Реакцията на девойката му подсказа, че предчувствието не го е излъгало — в нейно лице най-сетне беше намерил съпричастен слушател.
Очите на Ан се разшириха от изумление, не й се вярваше, че в Шипли Хол се е случило нещо толкова вълнуващо.
— Крадец ли? — промълви скептично.
— Да.
— Как разбрахте?
— Чух го.
— Сигурен ли сте? Да не би да сте се объркали?
Едно е да зададеш този въпрос на човек, който разказва за крадци, скрити в гардероби, съвсем друго — да го скастриш с префърцунен оксфордски акцент и да го обвиниш, че си е измислил цялата история.
— Уверявам ви, че това не е плод на въображението ми. Човекът в гардероба издаде странен звук.
— Какъв по-точно?
Когато трябваше да отговори на Лайънел Грийн, господин Тръмпър беше под въздействие на гнева, поради което не успя да се представи достойно като подражател на кихащи крадци, ала сега изпълнението му беше на висота. Въпреки че отново не се доближаваше до оригинала, звукът, който се изтръгна от гърлото му, вече не приличаше на вой на извънземно чудовище, подсказал на Лайънел Грийн, че старият перко съвсем е превъртял.
— Беше нещо подобно — задъхано каза, като приключи с имитирането.
Ан се замисли, сетне промърмори:
— Може би е измяукала котката.
— Коя котка?
— Независимо коя. Тези животинчета издават подобен звук, когато случайно ги настъпиш. Разбира се — продължи девойката, която имаше златно сърце и не можеше да гледа как възрастният господин се терзае, — вие не сте настъпили въпросната котка.
— Ама… коя котка?
— Онази в гардероба, ако изобщо е била котка, в което се съмнявам — дълбокомислено заяви Ан и самодоволно се усмихна, сякаш обяснението й беше достъпно дори за човек с ограничени умствени способности.