Господин Тръмпър каза, че Клариса Корк често му била разказвала за приключенията си в африканската пустош и той бил останал с впечатлението, че по време на експедициите нейната палатка се превръщала в нещо като обществено средище за дивите животни в околността. Навярно като им доскучаело, лъвовете, леопардите и главатарите на канибалски племена си казвали: „Да отидем на гости на госпожа Корк.“
— Прегръщам идеята ви — добави и доволно се усмихна. Най-неочаквано бе намерил отговор на наглед неразрешимия проблем. — Предлагам веднага да отидем при нея.
— Дадено! — съгласи се Ан.
Осемнайсета глава
Апартаментът на госпожа Корк беше на първия етаж и се състоеше от грамадна спалня и от всекидневна с почти същите размери. Въпреки че водеше почти спартански живот по време на безбройните си експедиции в дивата пустош, завърнеше ли се в лоното на цивилизацията, тя обичаше да си доставя малки удоволствия. След като се настани в Шипли Хол, заживя сред такъв разкош, че ако на някой леопард му хрумнеше да я посети, изумен щеше да спре на прага, да промърмори някакво извинение и да избяга с подвита опашка.
Прочутата ловджийка се беше преоблякла за вечеря много преди Ан и господин Тръмпър да се запътят към апартамента й. Не беше от жените, които с часове прекарват пред огледалото — приготовленията й обикновено се свеждаха до смяна на спортния костюм и обувките с нисък ток с официална рокля и перлена огърлица. След като погледна часовника и видя, че остават петнайсетина минути, докато удари гонгът за вечеря, тя се настани удобно на канапето и зачете любимата си книга — „Една жена сред африканската пустош“. Като всички автори, и тя се възхищаваше от творбата си — намираше, че сюжетът е вълнуващ, а стилът — ненадминат. След няколко секунди обаче спокойствието й беше нарушено — на вратата се почука и във всекидневната влезе Ан, последвана от господин Тръмпър, само по риза.
Госпожа Корк се втрещи. Верният й приятел Юстас беше образец на спретнатост и елегантност и винаги се обличаше подходящо за случая. Без сако и вратовръзка изглеждаше почти като нудист.
— Юстас! — възкликна тя.
Господин Тръмпър се изчерви. Красноречивият й поглед го смрази повече от най-суровия упрек.
— Знам, Клариса, знам… — запелтечи смутено. — Но при тези извънредни обстоятелства…
Ан побърза да му се притече на помощ:
— Господин Тръмпър е открил крадец в гардероба си.
— Крадец ли?
— Да — смотолеви дребничкият мъж и се запита дали на света има човек, който при новината, че в неговия, на господин Тръмпър, гардероб има крадец, да не възкликне недоверчиво: „Крадец ли?“.
Очите на прочутата ловджийка заблестяха от възбуда:
— А ти видя ли го?
— Ами… и да, и не.
Госпожа Корк смръщи вежди и си каза, че май ще се озори, докато научи фактите.
— Разкажи ми от начало до край какво се случи — обърна се към стария си приятел.
— И не пропускайте дори най-незначителната подробност — намеси се Ан. — Разкажете за странния звук.
Господин Тръмпър я увери, че за нищо на света няма да забрави да го спомене. Струваше му се, че докато е жив, звукът ще го преследва в сънищата му и дори с течение на времето ще се усилва и ще му се струва все по-странен.
— Казваш, че престъпникът е издал странен звук — каза госпожа Корк и кимна, сякаш сега историята й изглеждаше много по-правдоподобна. — Какъв поточно?
Виртуозността се постига с много репетиции. Този път изпълнението на Юстас беше толкова реалистично, че двете дами нито за миг не се усъмниха, че звукът, макар и доста особен, се е изтръгнал от гърлото на човешко същество.
Храбрата госпожа Корк се замисли за миг, след което заяви:
— Според мен онзи в гардероба е получил астматичен пристъп. Навярно си се изплашил, драги ми приятелю.
— И още как, Клариса! Замалко не си глътнах езика от изненада.
Храбрата ловджийка почувства непреодолимо желание да защити скаридоподобния човечец, примесено с известна доза състрадание. Сърцето й бе позакоравяло през дългите години, когато трябваше да си отваря очите на четири, за да не послужи за храна на туземците-носачи, но тук-там бяха останали незасегнати нежни струни, които Юстас Тръмпър винаги успяваше да докосне. Чувствата й към него бяха като онези, които лорд Уфнам изпитваше към Доли Молой — искаше й се да бди като орлица над този изнежен и беззащитен човечец. В гърдите й се надигна негодувание срещу мародера, който го беше изплашил до смърт. Изтича до бюрото в ъгъла и извади от чекмеджето автоматичен пистолет — най-верния приятел на жената, пътуваща сама сред африканската пустош. Провери дали оръжието е заредено, доволно кимна и поднови разпита: