— Не!
— Мислех, че и децата знаят това стихотворение — отбеляза Джеф. — Сигурно защото си била частна ученичка, в образованието ти има такъв сериозен пропуск. Ако беше посещавала някой престижен колеж, „Ела в градината, Мод“ завинаги щеше да е запечатано в паметта ти.
Ан нервно пристъпваше от крак на крак, защото сцената не се разиграваше според замисъла на драматурга.
— Не съм дошла да разговаряме за поезия! — отсече.
— Поводът не ме интересува, важното е, че си тук.
— Искам да ти кажа нещо…
— Аз също — прекъсна я той. — Копнеех да се видим и да си побъбрим.
Девойката отново се помъчи да вкара разговора в желаното от нея русло:
— Чичо ми…
— О, този симпатяга! Да е жив и здрав още дълги години!
— Чичо Джордж ми съобщи нещо, което буквално ме потресе — продължи Ан, все едно не го беше чула.
Джеф съчувствено кимна:
— На моменти издава багажа, но като цяло е много симпатичен джентълмен.
— Ще ме изслушаш ли най-сетне?!
— Целият съм слух.
— Сподели с мен, че е влизал в твоята стая…
— Кажи му да не се притеснява — моята стая е и негова.
Ан, която вече започваше да губи търпение, нервно тупна с крак. Съжали, че поради падналия мрак Джеф не вижда гневното й изражение, иначе щеше да я попита какво се е случило, давайки й възможност много по-бързо да се добере до същината на въпроса.
— Бъди така добър и ми позволи да се доизкажа…
— Разбира се, разбира се. Слушам те най-внимателно.
— Благодаря. В деня на пристигането ти чичо Джордж влязъл в твоята стая да провери дали имаш нужда от нещо. Видял някаква книга на нощното шкафче, разгърнал я и прочел надписа на титулната страница.
Сякаш студен душ обля Джеф. Той мислено се прокле, задето е имал глупостта да остави на толкова видно място книга, подписана с името му, след като знаеше за манията на лорд Уфнам да си пъха носа навсякъде, търсейки заветните диаманти. Едва сега разбра, че не се е лъгал, когато няколко пъти по време на разговора бе доловил студенина в гласа на Ан и бе забелязал отсъствието на обичайното й добро настроение.
— Така ли? — попита само за да каже нещо.
— На титулната страница е било написано името ДЖЕЙ ДЖИ МИЛЪР.
— О, това ли било…
— Какво означава „това ли било“?
— Господин чичо ти е видял книгата, която взех от един приятел на име Милър — отдавна трябваше да му я върна. Благодаря, че ми напомни.
— Няма защо — отвърна Ан и мило се усмихна, все едно бе развеселена от глупавото недоразумение. Гневът й беше отстъпил място на зловещо спокойствие, сякаш бе водата в чайника, достигнала точката на кипене. — Взел си книгата от някого, така ли? Каква съм глупачка — за момент си помислих, че ти си Джей Джи Милър!
— Не, не… Казвам се Далримпъл, Джефри Далримпъл. След като купих фирмата, запазих името на предишния й собственик и в интерес на работата се представям като Ейдър.
— Ясно. — За миг Ан замълча и вдигна взор към небето, сякаш се питаше защо от него не се спусне мълния, която да овъгли този човек. — Казваш, че фамилното ти име е Далримпъл, така ли?
— Точно така, но предпочитам да ме наричаш Джеф.
— А този Милър е твой приятел.
— Да, и то много добър. Познаваме се от години. Прекрасен човек е.
— Наистина ли?
— Наистина, въпреки че има един малък недостатък — говори прекалено много. Не бива да го преценяваш според приказките му. Например, ако е влюбен в някоя млада жена, има опасност тя да остане с погрешното впечатление, че е неискрен. Възможно е девойката да си въобрази, че моят приятел се шегува, тъй като той говори безспирно и скача от тема на тема, но никога не стига до най-важната. Няма да се учудя, ако дори го помисли за прекалено самоуверен, ала всъщност това е маска, под която се крие един стеснителен човек.
— Стеснителен ли?
— Може би ти се струва невероятно, но наистина съм срамежлив.
— Нали говореше за Джей Джи Милър!
— Да, за него говорех, но се пообърках, защото с него имаме еднакви характери.
— Моите съболезнования.
— Моля?!
— Искрено те съжалявам, защото Джей Джи Милър е най-противният човек на този свят!
— Не говори така. В сърцето му няма капчица злоба, по душа е невинно дете.
— Сериозно ли говориш? Тогава защо се е държал така отвратително с племенника на госпожа Корк? Може би е споделил с теб за случилото се в съдебната зала.
— Да не би да говориш за делото „Пенифадър срещу Тарвин“? Да, смътно си спомням, че ми говори нещо по този въпрос.
— Подозирах, че ще си спомниш. Казваш, че фамилното ти име е Далримпъл, така ли?
— Точно така, питаш ме вече трети път.