Джеф дълго мълча. Изглежда, обмисляше новопостъпилата информация. Беше изобретателен и безстрашен младеж, ала новината, че храбрата ловджийка го търси за да му иска обяснение за измамата, не беше от най-приятните.
— Реших, че е редно да те предупредя — наруши мълчанието Ан.
— Много си мила.
— Виждал ли си как действа госпожа Корк, когато поеме пътеката на войната?
— Още не съм.
— Скоро ще имаш това щастие.
— Разгневена ли е?
— Малко.
— Сигурно ми има зъб, задето я измамих.
— Определено.
— Мисля, че е най-добре да й обясня всичко.
— Как смяташ да го направиш?
— Ще й кажа самата истина.
— Така ли? Съмнявам се, че си способен да казваш истината.
— Бях искрен, когато заявих, че те обичам… Ще застана пред нашата домакиня и ще кажа: „Слушайте, госпожо Корк…“
— Ще придружиш изявлението си с небрежна усмивка, нали?
— Точно така. Небрежно ще се усмихна и ще кажа: „Слушайте, госпожо Корк…“
— Това вече го чухме, давай по-нататък.
— „Слушайте, госпожо Корк, съобщиха ми, че сте вдигали пара, задето с нередовни документи съм се настанил във вашия дом. Сигурен съм обаче, че ще срещна вашето разбиране и съчувствие, след като ви запозная с фактите. Влюбен съм в Ан Бенедик, госпожо Корк, и се промъкнах в дома ви под чуждо име, защото не мога да живея далеч от нея.“
— Мислиш ли, че ще я трогнеш и че ще ти се размине?
— Убеден съм. Всички съчувстват на влюбения. Има още нещо в моя полза. Госпожата си е набила в главата абсурдната идея, че си влюбена в Лайънел Грийн. Когато разбере, че се е заблуждавала, ще бъде толкова радостна, че ще ми прости.
— Има ли смисъл да повторя, че наистина обичам Лайънел Грийн?
— Не си хвърляй думите на вятъра.
— В такъв случай е време да се разделим.
— Почакай, още не си отговорила на въпроса ми.
— Какъв въпрос?
— Ами… не отговори дали приемаш предложението ми. Попитах те дали ще се омъжиш за мен.
— Така ли? Не си спомням.
— Божичко, каква си забравана! Като заговорихме за бъдещия ти съпруг, твоя милост предложи да кандидатствам за поста, а пък аз казах, че си ми взела думите от устата.
— Извинявай, не разбрах, че ми предлагаш да се омъжа за теб.
— Предложих ти го!
— Е, отговорът е отрицателен.
— Защо? Нима не разбираш, че сме родени един за друг?
— Този факт се е изплъзнал от вниманието ми.
— В бъдеще бъди по-бдителна, че ще пропуснеш най-важните неща в живота си. Спомни си как си паснахме от самото начало. Навярно споделяш усещането ми, че сме се познавали от памтивека. С теб сме две сродни души, които подновяват връзката си от някакво предишно съществуване…
— В което си бил крал на Вавилон — язвително подхвърли Ан.
— И то какъв крал! Поданиците ме обичаха и бяха готови да стъпят в огъня заради мен. Тогава ти прие предложението ми за брак.
— Не е вярно!
— Вярно е! Споменът е съвсем пресен в паметта ми. Умът ми не го побира защо сега ми отказваш.
Внезапно Ан разбра, че е възприела погрешна линия на поведение и че ако позволи разговорът да продължи в тази насока, съществува реална опасност да загуби битката и от разгневена лъвица да се превърне в кротко агънце.
Първоначалният й план предвиждаше да срази измамника с няколко добре подбрани отровни думи, след което величествено да се оттегли и да го остави да се гърчи от срам. Ала вместо това му беше позволила да я увлече в размяна на остроумия, която бе характерна за общуването им и която в интерес на истината й доставяше безмерно удоволствие. Отврати се от себе си, като осъзна, че дори в момента се забавлява както никога досега. С усилие заличи усмивката от лицето си и с цялото високомерие, на което беше способна, процеди:
— Довиждане!
Джеф изненадано я изгледа:
— Нима си отиваш?
— Нямам време за празни приказки. Исках да те предупредя, че госпожа Корк те търси и не е благоразположена към теб. Сам прецени как да постъпиш.
— Вече ти казах, че ще й обясня какво ме е подтикнало към измамата.
— Стига да имаш възможност…
— Нима намекваш, че ще ме застреля, преди да успея да изложа аргументите си?
— Ако имаш късмет, ще разполагаш с достатъчно време да изречеш: „Останалото е мълчание.“
— Какво е останало?
— Мълчание.
— Ама защо да казвам тъкмо това?
— Защото е много подходящо за предсмъртна реч. Фразата е произнесъл малко преди смъртта си Хамлет — герой от едноименна пиеса на Уилям Шекспир — подхвърли Ан и отново усети, че разговорът е станал прекалено лековат. Мислено се скастри заради слабостта си и повтори: — Довиждане.