— От известно време подозирам какво става между вас. Неразделни сте, а когато случайно си далеч от него, лицето ти е като тъмен облак. Той непрекъснато те целува…
— Не е вярно! Целунал ме е само веднъж!
— Нима ти изглеждам толкова глупав, че да ти повярвам? — иронично се изкиска Лайънел Грийн и се обърна към огледалото, за да засуче мустачките си. Имаше усещането, че са провиснали, освен това предпочиташе да бъде с гръб към Ан, когато й съобщи решението си: — Горчиво се лъжеш, ако си въобразяваш, че ще стоя със скръстени ръце и безучастно ще наблюдавам как ме правите на глупак. Още сега ще отида да съобщя на леля Клариса кой всъщност е Джеф Милър. Обзалагам се, че до половин час Шипли Хол ще се освободи от присъствието му.
За последен път докосна мустачките си и остана доволен от формата им. Обърна се и установи, че ще продължи монолога си пред празна зала. Ан незабелязано беше излязла от стаята.
Двайсет и трета глава
Залитайки, Джеф напусна стаята на Лайънел Грийн и макар че краката едва го държаха, успя да слезе по стълбището и да измине дългия коридор, водещ към помещенията за прислугата. Чувстваше се като човек в пустиня, който жадува да се добере до оазис. За него сутеренната стаичка на иконома бе този оазис. Копнееше за съчувствие и глътка алкохол, която да прогони студа, сковал тялото му след вледеняващите думи на Ан и си казваше, че при лорд Уфнам ще получи и едното, и другото.
Междувременно на лорда му беше омръзнало да търси подпочвена вода с помощта на дървения чатал и Джеф го завари да раздрусва монети в една купа, за да провери колко от тях ще се обърнат ези и колко — тура. За миг прекъсна интелектуалното си занимание и с обичайната си любезност поздрави новодошлия:
— Здравей, млади момко.
— Добър вечер — кисело промърмори Джеф.
— Преди малко Ан те търсеше…
— Намери ме. Ще ми налеете ли мъничко портвайн?
— С удоволствие.
Младежът на един дъх пресуши чашата и се почувства малко по-добре. Кръвта отново се раздвижи във вкочанените му крайници. Но тъй като все още чувстваше сковаващия студ си каза, че още една чашка ще му дойде добре. Докато се самообслужваше, лордът си спомни, че не само племенницата му е търсела симпатичния му млад приятел.
— Да му се не види! — възкликна. — За малко да забравя да ти кажа, че и госпожа Корк те търсеше.
Джеф кимна:
— И тя ме намери.
— Сигурно ти е наредила да си стегнеш багажа.
— Напротив. С нея нямах никакви ядове. След като си поговорихме, тя ми разреши да й погостувам.
— Не думай! Позволила ти е да останеш, въпреки че не си онзи… онзи, дето все му забравям името! — възкликна лорд Уфнам.
— Шерингам Ейдър.
— Точно така. Разрешила ти е да останеш под покрива й, въпреки че не си истинският Шерингам Ейдър, така ли?
— Да.
— Невероятно!
— Защо да е невероятно? Госпожа Корк е интелигентна и здравомислеща жена и си дава сметка, че е простимо да не се казваш Шерингам Ейдър, дори подчерта, че най-добрите й приятели, както и самата тя не носят това име… Ще ми отпуснете ли още една капка портвайн?
— Налей си колкото ти душа иска — заяви лордът, с което се изчерпаха задълженията му на любезен домакин, грижещ се за удобството на госта. Разкопча жилетката на костюма си и се подготви да произнесе реч, с която да постави младежа на мястото му.
Преди малко Ан беше споделила с него преживяванията си и откровенията й създадоха сериозни главоболия на алтруистично настроения благородник. Като на всеки човек, който си е поставил за цел да събере двама млади, на лорда му беше крайно неприятно да разбере, че съветите му, основаващи се на богат житейски опит, са били пренебрегнати от младежа, за чието щастие той полагаше толкова сериозни усилия. Ето защо прецени, че е редно да му прочете конско, все едно беше любящ баща, който упреква сина си за неподчинението му.
— Слушай, Спилър… — започна решително.
— Казвам се Милър.
— Сигурен ли си?
— Абсолютно.
— Не ме бива да помня имена — призна лорд Уфнам. — От младини съм си такъв. Никога няма да забравя как през 1912 година една девойка на име Кейт ме заряза, защото започнах писмото си до нея с думите „Скъпа Мейбъл“. Предлагам да забравим официалностите и да те наричам Уолтър.
— Това щеше да бъде идеалното разрешение — съгласи се младежът, — ако се казвах Уолтър.