— Ами дочакахме го най-сетне, Траяно… Ти защо тъй…
Ния с нищо не издаваше своето вълнение, само лицето й бе побеляло като косите й, както се виждаха изпод черната кърпа.
В къщи тя веднага се зае да умие и изчисти заточеника, той се остави в ръцете и като дете, пък и беше много немощен. Когато уми Ния нозете му и видя в Ръцете си двете стъпала и пищялите по-нагоре само кожа и твърди кости, наведе се, притисна ги към лицето си и ги обля с горещи сълзи, които едва сега бяха бликнали от очите й.
II
Лятото вече прегаряше. Тихо тлееха под сивкава пепел летните цветове и шарки. Навред из полето бяха се оголили бодливи стърнища, зеленееха се още царевиците, бостаните и лъките край премалелите рекички и кладенци. Снопите бяха отдавна превозени от харманите и работният народ сега се трупаше там, в прахоляците, които се дигаха от сухата слама, изпод копитата на препускащи коне. Вършитбата беше в разгара си.
Двамата бейове се срещнаха на синура между мерите на Сърлец и Койнево. Там се бе спрял с ата си Рашид бей, господарят на Сърпец, и оттам бе изпратил свой човек да извика Селим бей, господаря на Койнево. После, като видя, че се задава Селим бей, и той, яхнал наперен ат, Рашид бей махна с ръка на пазача си да се отстрани. Двамата бейове се изправиха сами един срещу друг на конете си, които ровеха с копитата неспокойно.
— Добре дошъл, брате — поздрави сдържано Селим бей, но бързо додаде с по-топъл глас: — Не знаех, че си в Сърпец…
— Вчера пристигнах. И утре пак се връщам в Битоля — отвърна Рашид бей, но се виждаше, че мислите му бяха другаде.
Те бяха далечни братовчеди и се наричаха братя по между си, види се, по някогашен обичай в рода им. Сега се виждаше колко чужди бяха те всъщност един на друг и думата брат звучеше в разговора им студено и не на мястото си. Разделяше ги нещо непреодолимо и враждебно. Рашид бей продължи и гледаше братовчеда си с твърд, упорит поглед:
— Дойдох да ти се обадя. Време е, нали?
— Знам.
По сухото лице на Селим бей се дигна руменина, после хлътналите му бузи пак побледняха. Рашид бей като че ли наблюдаваше с любопитство тия промени по лицето на братовчеда си. Й чакаше. Той беше доста по-стар от Селим бея, беше дребен и почти гърбав, с хлътнала между рамената едра глава, седеше отпуснат и някак уморен на широкото кожено седло и леко се поклащаше при всяко движение на коня си. Очите му бяха изпъкнали, а много по-изпъкнала беше долната част на лицето му, с полуотворена уста и широка, тежка долна челюст. Селим бей сега беше към тридесет и пет годишен мъж, тънък и дълъг, та седеше на коня си с извити нагоре остри колена, с щръкнали назад остри лакти и цял изглеждаше извит и начупен, с дълъг врат и тясно лице. Той избягваше погледа на Рашид бей, неспокоен, смутен, но после изеднаж се наежи и дръпна ядно юздата на коня си, животното трепна и приклекна на задните си нозе, а дългата му опашка опря до земята.
— Време е, знам — повтори Селим бей остро. — Ти се боиш за парите си…
Рашид бей продължаваше да го гледа и каза:
— Боя се. Такъв борч, от комар, мъчно се плаща. Двеста лири.
— Да не ги забравя, а? Не съм ги забравил.
— Обеща за вършитба. Ето.
— Още не съм прибрал всичко. И на пазара ще трябва да изляза. Не мога да ти нарина от хармана двеста лири.
Рашид бей не сваляше очи от лицето му и сякаш не чуваше приказките му. В лявата си ръка той държеше тънка върбова пръчица с няколко продълговати листенЦа на края, погледна я изеднаж, сякаш сега я виждаше, и посочи с нея далеко напред:
— До ония двете дървета… хе там, погледни. Може там да преместим моята межда, ако искаш, за борча ти.
Селим бей цял се изви назад и после размаха дългата си ръка:
— Ами това е половината ми земя… дотам! За двеста лири.
— Докога ще те чакам още, Селим бей?
Наново пропълзя алена кръв по лицето на Селим бея и дори очите му се наляха с кръв, той измляска няколко пъти със сухи устни и каза бързо, едвам сдържайки гнева си:
— След петнайсет дни… след петнайсет дни ще Дойда, в Битоля и ще ти донеса парите. Двеста лири.
— Не се сърди, Селим бей. Дадох ти ги на вяра.
И ти каза: до вършитба. Сърди се на себе си, кардашъм.
Селим бей обърна лице встрани с наведени очи. Дългият копринен пискюл на феса му висеше някак смешно и целият той изглеждаше жалък в своето разкошно облекло, с множество златни и сребърни верижки и висулки по тесните му гърди, с два револвера и огромна кама в широкия му силяхлък от тънка жълта кожа. Рашид бей срещу него изглеждаше като пъдар с вехтото си облекло, просто и без никакви украшения. А беше може би най-богатият човек в целия Битолски вилает54. Нямаше какво да говорят повече. Рашид бей посегна и плесна леко ата си по шията, да го обърне назад, и докато конят се обръщаше, каза с лице към Селим бея: