— Ще те чакам след петнайсет дни в Битоля. Аллах да те закриля, кардашъм.
Селим бей остана сам на междата и като че ли нищо не чу. Рашид бей не го покани в кулата си, както друг път, и глухият тропот от копитата на коня му бавно се отдалечаваше по една тясна пътека между засъхнали треви и трънаци. Колкото и да беше потиснат в унижението си, Селим бей забеляза как пазачът на Рашид бея оттатък подкара коня си да настигне своя господар. Селим бей ритна гневно ата си с железните стремена, дръпна юздата.
— Чакай ме… след петнайсет дни! — изръмжа той глухо и сам не знаеше в озлоблението си дали това беше обещание или закана, или пък подигравка.
Конят се завъртя уплашен, с широко разтворена уста и изблещени очи, завъртя се на другата страна, изправи се на задните си нозе, а беят дърпаше юздата, блъскаше корема му и животното, като не знаеше накъде да тръгне, започна да се връща назад. Там, на един-два разтега, край невисок бряг се синееха дълга редица шипки, къпини, трънки и бурени на бодливи валма, конят навлезе в тях със задните си нозе, но веднага се втурна пак напред, извъртял встрани задницата си. Откъм брега неочаквано се чу изплашен глас и се показа иззад трънаците млад дрипав циганин, над очите му беше натиснат ален кирлив фес без пискюл и под него се показваха дълги прави коси.
— Ще ме сгазиш, беим… Аман, беим! — проплака той на турски, но съвсем по цигански беше разчленена всяка дума и цялото му смугло космато лице се смееше. — Полегнал бях да подремна малко…
Селим бей се обърна и беше готов върху него да излее всичкия си яд, но нямаше с какво да го удари, не можеше да скочи и с ата си отгоре му. И докато го гледаше в гнева си, през ума му изеднаж мина бърза мисъл, че тоя не изглеждаше като истински циганин, ала в следващия миг атът му, усетил ослабналата, ръка, го понесе с бясна бързина по междата нагоре. Циганинът го проследи с поглед, угодливата усмивка бързо изчезна от лицето му и той тихо промърмори в рошавите си мустаки, но не на турски или цигански, а на серски говор:
— По-големите риби изяждат по-малките, бей… Тебе — Рашид бей, ти пък… Ама де да видим…
Той се огледа бързо и пак изчезна зад бодливите храсти.
На отсамния край на Койнево имаше едно гумно, отрупани бяха там няколко стогове със снопи, високи купи слама, четири коня непрестанно препускаха около стожера. Близу половината от селските люде работеха на това гумно, безспирно, мълчаливо, невесело, дори и по-малки деца бяха доведени да помагат. Рядко ще се чуе човешки глас, едва-едва ще промълви някой по две-три думи, ще се чуе детски вик, но навсякъде по гумното час по час се чуваше гласът на Ибраим ага, кехаята — дребен кьосав турчин със зеленикави, котешки очи, с дълга жилава пръчка в ръцете си:
— Какво, какво, Миладине! Обърни насам колата бре, насам! Хайди не се май! — Или по-нататък: — Дигай вилата по-високо бре, кьопек55! Схванати ли са ръцете ти! — И още по-нататък, между купите слама: — Ти, Неданице, какво се зад купите се крийш?
Млада селянка, приседнала на колене до една от купите, държи на гърдите си детенце и го кърми. Турчинът е втренчил в нея алчни очи, а, тя цяла се свива, кРие се под широката си бяла кърпа и тихо мълви:
— Не мога да го оставя, ага… гладно е…
Ритмично съска, шуми сламата под краката на четирите коня, хрупти там, върху твърдата, набита земя изроненото зърно, плющи дългият камшик високо в прашния въздух, след конете тича десетинагодишно момче босо през сламата, с къса нечиста ризка, цяла в кръпки и разтворена до издутото му коремче:
— А-а! Дий… яго, яго! …
По краищата на гумното няколко жени прибират, подхвърлят, подреждат измачканата разбъркана слама току под копитата на конете с дълги дървени вили. Когато дългото въже се навива около стожера, момченцето премества дървената кука, която е на края на въжето, и я закачва на оглавника на коня откъм другия край и отново подкарва обърналите се коне, дигнало високо камшика. То изглежда още по-мъничко между главите и нозете на четирите коня, затънало до колене в сламата, и някак много силно и звънко прозвучава детският му глас:
— Отвърши, яго, яго! А… а!
Рошавите му коси пламтят на августовското слънце, то все по-често се спира край стожера, замаяно от умора и от слънчевия пек, отпуща камшика в сламата, конете намаляват ход. Но тогава пак се чува гласът на Ибраим ага: