— Дай ни сега нашето, Селим бей, пък и на тебе да ти е мирна главата. Работихме, пък и господ даде тая година. Отдели ни тука нашето, да си го приберем.
Като че ли търпението на бея нямаше край и той изрече, цял надут от великодушие към тоя презрян роб:
— Има и царевка хе, из полето. От нея ще ви дам повеке.
— Колко е царевката, Селим бей… Педесет дюлюма57.
Тогава Селим бей цял се изпъна на стремената си, разшири лакти и проточи глас:
— Ами не знам ли аз, че вие крадете нощем от нивите и оттука, от хармана бре, крийте го и пак плачете за хлеб, а!
— Не, Селим бей, да ти са много години — местеше ръце върху гърдите си дядо Марко, клатеше побелялата си глава. — Не крадем, Селим бей, от твоята милост живейме, да ти са много години…
Селяните крадяха от храните, които произвеждаха — не биха могли да преживяват от господарската милост. Не беше само залъкът хляб, дори и когато им стигаше, за да не умрат гладни, но те трябваше и да се обуят, да се облекат, макар в дрипи, а дотам никога не стигаше господарската милост. Селяните крадяха, за да се доизхранват, продаваха и в града от краденото, за да си купуват опинци, памучна прежда или по стотина драма газ. Селяните крадяха от хляба, който се раждаше от собствената им пот.
— Не крадем, Селим бей — повтаряше дядо Марко със спокойна съвест.
— Ах, мръсен гяур! — кресна изеднаж беят на турски, обели стиснати зъби, наведе се, дръпна пръчката от ръцете на кехаята и започна да шиба с нея стареца по главата, по лицето, по ръцете. — Не крадете, а! И още искате, още още, още…
Пръчката се счупи. Тогава бегът срита коня си да сгази с него стария селянин. Нахвърли се върху стареца и кехаята с юмруци, с ритници. А в същото време работата по хармана не спираше. Шумеше зрялата слама, четирите коня припкаха, размахваха се дървени лопати и вили, рядко ще се реши да погледне някой набързо Към стария човек, който се връщаше с разкървавено лице.
Селим бей препусна към другото гумно, което беше на мегдана под бейската кула. Избърза да го посрещне Али ага — вторият от кехаите му, шишкав, вече дост възрастен турчин, с голяма, шарена кърпа в ръцете той все току бършеше с нея лицето, врата си, сложил бе и друга кърпа под феса си, за да му пази сянка не можеше да понася горещината на летния ден.
— Всичко ще приберете в хамбарите — викна му беят и спря задъхания си ат. — Всичко, до зърно! — повтори той и отново срита коня, отправи го към високата порта на кулата.
— Добре, беим — повлече след коня нозе кехаята, но веднага се спря и пак започна да бърше лицето си.
Тук бяха струпани повече снопи и работеха повече люде, но Селим бей едва се спря за няколко мига, колкото да даде своята заповед. Портата на кулата беше отворена и той влезе с коня си в предния двор. Посрещна го гръмкият радостен лай на няколко ловджийски кучета. Беят преметна нога и скочи от коня, подаде юздата в ръцете на притеклия се ратай, пак местен селянин. Тук, в предния двор на бейската кула, бяха хамбарите, сглобени от дебели дъбови талпи, с широки керемидени покриви, имаше и други няколко малки постройки и навеси, един обор за бейските коне и една плевня, виждаше се и друга една ниска постройка — това беше някогашната готварница на чифлика, с дълбок зимник. Преди тук се готвеше храна за целия чифлик, за цялото Койнево, през дните на усилена работа. Кемал бей, бащата на Селим бея, беше щедър човек и хранеше добре работниците си. По-старите селски люде си спомняха с робска благодарност за господарската щедрост на бащата, който се грижеше по-добре и за земята, и за людете си, та и земята раждаше тогава по-изобилно. Старият господар бе знаял по-добре хесапа58 си. Но той бе остарял и беше болнав, та бе оставил всичко в ръцете на сина си Селим бея. Сега голямата готварница беше изоставена и куминът и пушеше само когато идваха гости на Селим бея или когато събираше той ловджийски тайфи.
През една по-малка порта се влизаше във втория двор, дето се издигаше и самата бейска кула, заградена от всички страни с високи стени. Кулата беше двукатна каменна сграда, на долния й кат се виждаха само тесни мазгали59 в дебелите стени и една тясна врата, също от дебели дъбови талпи, обкована с железа. Редици прозорци имаше от четирите страни на горния кат, който беше измазан с вар, та се белееше отдалеко. Това беше една малка крепост и се издигаше на височинка, от която започваха ридищата, все по-високи и по-стръмни накъм Железник — един планински лабиринт, в чиито дипли се гушеха над четиридесет села. От високите прозорци на бейската кула се виждаше цялото Койнево — струпани там, в подножието й, двайсетина колиби, — виждаше се и цялото Преспанско поле, завоите на пътя, който свързваше град Преспа с Битоля, виждаха се и планините наоколо, които заграждаха полето почти от всички страни.