Селим бей спря коня си там и гледаше с доволство. Приближи се към него шишкавият Али ага и попоглеждаше господаря си, чакаше похвала. Неколцина от селяните хвърляха овършаното жито високо във въздуха с широки дървени лопати. Засилилият се вечерник духваше встрани ситната плява, отгоре се изсипваше златен дъжд, сипеха се накуп с тих тропот тежките твърди зърна, няколко жени прибираха с метлички стелещата се плява като жълта пяна по краищата на купа. Току-що бе привършено и друго гумно и людете започваха да събират ново купище с неотвеяно жито, а други люде там бързо пренасяха снопи и ги насаждаха около стожера, да овършеят още едно гумно, докато се стъмни. Селските люде попоглеждаха крадливо към бея — минал бе ядът му, изглежда. Но той и сега каза на кехаята си:
— Всичко ще приберете. До зърно.
И отмина нататък, към другото гумно. И там каза на кехаята си:
— До зърно.
Той смушка коня леко, дръпна юздата му и го насочи към града. Атът припна по познатия път. С такъв бърз кон до града нямаше повече от един час ход. Селим бей отиваше да доведе в Койнево харема си, както всяка година по това време.
Не успяха двамата кехаи да приберат в бейските хамбари всичкото зърно, което бе овършано и отвеяно тая вечер. Викаха по изполичарите да вършеят по-бързо, да отвяват, да пренасят пълните чували, сами влизаха в гумното да подкарват конете, крещяха, биеха с пръчки, с юмруци, тичаха между людете като побеснели от ярост, а те, селяните, все се бавеха, докато се стъмни. Ибраим ага ги гонеше с огромния си карадашки61 револвер в ръка, риташе ги, блъскаше ги, а те все се бавеха. Нищо не може да накара селския човек да побърза, щом рече да се бави. Дядо Марко не отиде пак да се моли и никой от селяните не продума вече за своя дял от хляба, но всички се връткаха и бавеха, докато се стъмни съвсем. По харманите остана още много жито — цели купища отвеяно и неотвеяно. Имаше и много снопи.
— Утре, Ибраим ага, утре ще довършиме… — обади се някоя от жените в тъмното.
На кехаята се стори, че тя му се присмиваше, но не се реши да я търси и гони в тъмнината.
— Ха сега — развика се той, — ха си вървете по къщите, вървете да спите, никой да не остава тука!
— Ами що, ага — обадиха се гласове от разни страни. — Тука ще спиме, по сламата. Кой ще ти влезе в къщи да спи, задушно е вътре…
Ибраим ага грабна една дървена вила и прогони всички от гумното. Прогониха селяните и от другото гумно. Довтасаха и поляците — и те турци, — доведоха и ратаите от кулата и всички застанаха на стража, да пазят двете гумна тая нощ. Селските люде се прибраха по къщите си. Селото скоро утихна. Рядко ще излае куче, ще изпръхти кон някъде към гумната. На няколко пъти се чу кресливият глас на Ибраим ага, но и той млъкна най-сетне. Тъмна беше нощта — късно изгряваше нащърбената месечина. Безшумно течеше от единия до другия край на небето светлият звезден поток на Кумова слама62…
Но село Койнево не спеше тая нощ. Като утихна всичко, край стените на селските къщи, през прогнилите плетища се раздвижиха бързи сенки в тъмнината. Някъде по градините и дворищата купчини селски люде, ровеха и разчистваха трапища, а други двайсетина, все по-млади мъже и жени, се събраха под широката стряха пред къщата на дядо Марко Митрев. Шушнеха си те тихо, с ръце в широките пояси или под шарените престилки, и чакаха търпеливо. Дядо Марко ще даде знак що трябва да се върши, като дойде време. А той чакаше да пропеят първи петли, докато се успи дълбоко всичко живо.
Навътре в къщата на дядо Марко, чак в пондилото, люлееше мижаво пламъче малко тенекиено газениче. В димната светлина се виждаха петима мъже, насядали и полегнали върху прясна бодлива слама. Те бяха рошави и брадати, облечени с дебърски джамадани и бечви. Край стената и около тях се виждаха пушки, патронташи и други оръжия. Това беше преспанската полска чета с войводата й Стефо Церски. Едва това лято за пръв път тръгна чета из полския район на Преспа. Тук, из полските села, върлуваха най-много турски насилници, но беше трудно и опасно да се движи из полето революционна чета. Нямаше сгодни скривалища освен селските къщи, а повечето от селата бяха турски чифлици с кехаи и поляци все турци. Те бяха надушили малката комитска чета, но не се уплашиха много от нея и я дебнеха да я ударят. Стефо Церски беше смел войвода и тъкмо него бе избрал за полския район преспанският околийски революционен комитет. Срещу Церски на сламата в пондилото бе свил старчески колена дядо Марко Митрев. Той се бе загледал във войводата с гуреливите си очи, по набръчканото му лице се виждаха кървави драскотини от пръчката на Селим бея.