Да пием още по едно? — Лазар отказа, а Кочо продължи: — Тука не е Преспа, Лазе, тука хората живеят по-добре.
Като излязоха вън, беше вече тъмно. Светеха на често улични фенери, осветени бяха и много от дюкяните по двете страни на улицата — кръчми, бакалници, млекарници, бозаджийници, бръснарници. Двамата братя вървяха още някое време, свиха по „Опълченска“ и скоро влязоха в широк двор с ниска ограда откъм улицата. Насреща, в дъното на двора, светеха прозорци и се виждаха там ниски постройки. Кочо поведе брат си нататък.
— Голо место беше тука. Ето, три къщи направих, И Благой живей тука с децата, и зетят…
Отвори се вратата, показа се там, в светлината, Раца, Лазар веднага я позна. Тя се зарадва на девера си и ту се смееше, като криеше с шепа изпочупените си зъби, ту извиваше на плач:
— Е, добре дошъл! Как е Ния? Манда, Нона? Дали си видел некого от моите там? Забравихме се, брате Лазаре, загубихме се… Жал ми е за Преспа, Лазе!…
Тя беше застаряла, но и сега в полите й се гушеха две деца — по-големичките й внучета. Показа се и Царева, вече израснала мома, и се ръкува с чичо си със зачервени бузи. Дотърча и Цона с малко дете в ръцете си, и тя като майка си някога. Раца измъкна отнякъде и най-малкия си син — Стоян, — който бе им се родил тук, в София, доведе го за ръка да се поздрави с чичо си.
— Пусни ме, мамо — дръпна се детето. — Аз сам… Скоро довтасаха Благой и Стоичко. Дойде и Благоевата невеста — дребна, млада женица и цяла руса, Малката стая, с нисък, синьо боядисан таван се изпълни с люде. Лазар попита за Кирила — втория Кочов син.
— Хе — тръсна глава обидено Кочо. — Той не живей у нас… Коконата му не ще да живей в Ючбунар!
— Их пък ти! — набърчи чело Раца. — Къде ще живеят те тука… в тая теснотия!
— Аз и нему къща ще му направя! — похвали се Кочо и кривна врат: — Ама не щат те тука… Големци!
— Ами Стефан? — попита Лазар за третия Кочов син.
— Той — набра дебелата си гуша Кочо, — ами гой во Военното училище! Там живей, Догодина — офицер ще стане!
Това беше, види се, най-голямата гордост на Кочо, Ядоха и пиха сито и шумно, После въведоха Лазара в друга стая през тясното ходниче — в гостната, дето имаше и едно желязно легло, в което преди това никой не спеше. Сега леглото беше приготвено за него с чисти чаршафи и възглавници, с червен копринен йорган. В средата на стаята имаше кръгла триножна маса с покривка и албуми за фотографии и илюстровани картички, сложена беше там и висока ламба с пъстър стъклен глобус, която сигурно никога не се палеше. Наоколо бяха наредени нови виенски столове, в ъгъла светлееше голямо огледало с позлатена рамка, по стените бяха окачени пак фотографии и илюстровани картички, а на пода беше постлан нов преспански килим, види се, от чеиза на Раца — не бе го виждал той преди.
Лазар дълго не можа да заспи, макар да беше уморен. Къщата скоро утихна, но някъде вън, на същата улица или по-нататък, се чуваше някаква музика. Това беше, значи, София: навалицата на гарата, после широкият площад, широката едващо очертана улица към града, новите големи сгради в града, джамията, после тия многобройни улици на Ючбунар, калта, безбройните дюкяни, магазини, работилници, навсякъде гъмжило от люде, брат му Кочо, тая далечна музика в късната нощ… Той се радваше, че е в София, но тая радост оставаше някак празна, ненаситена, бе я донесъл в себе си, в своя копнеж за българската столица, който оставаше незадоволен. Това, разбира се, не беше цялата София — какво бе видял той от нея, само няколко улици в тъмното… Но ето брат му Кочо и неговите люде също бяха станали по-други, та и Раца дори. Никога Кочо не беше бъбрал толкова, не беше се хвалил толкова, преди той не пиеше и ракия. Лазар не беше се виждал с тия свои люде осем години, те се отнасяха към него като към гост, но все пак те бяха се променили някак. Бяха станали по-свободни във всяко нещо: по-отпуснати, по-небрежни. Живееха, види се, по-безгрижно, Кочо, изглежда, бе позабогатял. И може би това беше всичко, че тук нямаше страх от турци, нямаше и никакъв друг страх в живота на тия негови люде. Това беше хубаво, но все пак…