Вече на улицата, като почукваше с грамадния си чадър по неравния калдъръм, Делчев каза на своя млад другар:
— Сиромашията ги е смазала… Беден народ сме ние. — И апостолът добави със сподавена въздишка: — Борисе, в свободна Македония не бива да има сиромашия.
Те вървяха по крайни, затулени улички и излязоха на края на града, тъкмо на пътя за селата по Железник. Тук имаше хан с механа и двамата даскали влязоха вътре. Механата беше празна. Показа се от една странична врата ханджията.
— Готово ли е кончето, стрико Петре? — попита Глаушев.
— Готово е, Глаушевче. — И ханджията се обърна към Делчев: — Ти ли ще пътуваш, ваша милост?
— Аз, стрико Петре — отговори Делчев. — Да беше ни дал по едно винце, а?
Не след дълго по улицата откъм града се зададе на ниско червеникаво конче с голям корем директорът Милан Трайков. Върху самара на коня бе преметнато пъстро веленце63, сложена бе също възглавничка и директорът седеше на коня си доста сигурно. Той беше дребен човек с големи, рошави, вече прошарени мустаки, лицето му беше навъсено под ниско нахлупен ален фес. Зад него на самара бяха преметнати кожени дисаги и беше вързана там горна дреха. На десетина стъпки след него яздеше също на кон едно заптие с пушка.
Директорът спря коня си точно пред хана; спря коня си и заптието зад него. Излязоха вън Делчев, с чадъра си, и Глаушев. Директорът втренчи поглед някак стреснат в Делчева, после се раздвижи, понечи да слезе от коня. Делчев бързо се приближи, подаде му ръка.
— Но защо слизате, господин Трайков? Добър ден! Веднага тръгваме… Ето и моят кон е готов.
Директорът пое ръката му, промърмори нещо смутен. Делчев дочу дори името си, но Трайков бързо се съвзе и влезе в ролята си.
— Да, господин Георгиев, тръгваме, време е, далеко е Дебрище. — Ето — извърна се той към заптието. — Меемед ага ще ни пази…
Делчев кимна към турчина и махна с ръка към феса си за поздрав:
— Добър път, Меемед ага… Тръгваме, а?
— Евалла, даскал… Тръгваме.
Ханджията бе извел коня на Делчев, също с веленце и възглавничка, с дисаги на самара. Делчев сложи нога на стремето и възседна пъргаво коня, сложи чадъра на колената си. После протегна ръка на Бориса и каза високо:
— Благодаря за гостоприемството, господин Глаушев! Ще ви чакам да ми дойдете на гости некога в моето село.
Какъв чуден човек беше апостолът! Борис Глаушев го гледаше с жадни, широко разтворени очи, да запомни завинаги неговия образ. Делчев го побутна с коляно: съвземи се! И викна на ханджията, подръпвайки юздата на коня си:
— Седи си со здраве, стрико Петре!… Хайде, конче, дий…
Тримата пътници се отправиха към Железник.
Тая сутрин младият учител Борис Глаушев бе влязъл много рано в учителската стая на училището. И все пак директорът Трайков беше вече там, на масата си. Глаушев започна направо, пък и нямаше време за губене — всеки миг можеше да влезе и друг някой от учителите:
— Господин Трайков, възложено ми е да ви съобщя, че Вътрешната революционна организация иска от вас еДНа услуга и разчита на вашия патриотизъм. — Директорът бавно се изправи с писалка в ръка. Глаушев продължи: — Един важен човек на Организацията днес требва да замине за Железник и вие требва да го улесните. Ще заминете по инспекторска обиколка и ще ви придружава новоназначеният учител Георгиев от Тетово. Ще уговорим, разбира се, всичко, което е нужно, до най-малката подробност, за да не се предизвика никакво подозрение.
Сега директорът кресна сърдито, но със сподавен глас:
— Кой е тоя Георгиев от Тетово?
— Гоце Делчев.
Още същата сутрин директорът Трайков влезе при каймакамина в конака. Посрещна го турският големец любезно — директорът се ползуваше с уважението му, Трайков направи дълбоко темане:
— Заповядано ми е, каймакам ефенди, да обиколя училищата в няколко села по Железник. Моля да ми разрешите това пътуване Нема да се бавя повече от два или три дни.
— Добре, Трайко ефенди. Вървете по работата си. Аз имам емниет64 във вас. Кога ще тръгнете?
— Днес. Веднага следобед, ако позволите.
— Ще ви дам и сега едно заптие, Трайко ефенди, Да ви придружава. По-добре е за вас. Всякакви хора има по пътищата.
— О, елбете, каймакам ефенди! — не знаеше как да благодари за добрината на каймакамина директорът. — То се знае, че ще ми бъде много по-добре, като има такъв, царски човек с мене.
Той не можеше да избегне нежеланата компания на заптието. Каймакаминът при всяко негово пътуване из околията изпращаше по едно заптие — да го пази от лоши люде и да го следи.
Тримата конници бяха навлезли вече далеко в по-лето. Планините на Железник се изправяха все по-високо пред тях и разкриваха своите долища и стръмнини.