— Кого търсите, чорбаджилар?
Влахът посегна към кошницата, която носеше калфата, извади оттам един пакет и го подаде на чаушина.
— Това за тебе, чауш — каза той тихо на турски и отново посегна към кошницата, подаде и нея: — А това на Даме ефенди, даскала… Дошъл е тук чорбаджията, негов роднина, да го види за малко…
— Да, чауш… — обади се и другият търговец и мушна в ръката на турчина две бели меджидии.
Промърмори нещо чаушът, но се разбърза още повече и скоро между прътовете на решетката се показа бледото лице на Даме Груев. Още по-бледо изглеждаше това лице поради тъмните, доста дълги коси над високо гладко чело и дългата едва раздвоена брада. Очите на Груев сияеха отдалеко, радостна усмивка потрепна по устните му, изпод гъстите мустаки. Зад Груева се мярнаха и други двама затворници и току се чу оттам несдържано подвикване на изненада, пък и на уплаха. Видя се отдалеко как премина сянка по лицето на Груев, той се извърна и даде на единия от затворниците кошницата, която бе му подал чаушинът, чу се и звънкият му глас:
— Върви, Тодоре, занеси това в кауша… Меко сърце имаш ти, нетърпеливо.
Груев отново се обърна към гостите си, улови се с две ръце за прътовете на решетката и тия две ръце бяха също бледи, като лицето му. Влахът и калфата веднага се отстраниха, смесиха се с другите посетители на затворниците, отдалечил се бе и чаушинът. Роднината на Груев стоеше сам до въжето срещу него. Те двамата се гледаха мълчаливо един дълъг миг, после Груев промълви едва чуто:
— Гоце… братко…
А големите кафяви очи на Гоце Делчев се напълниха със сълзи.
Това продължи само още един миг. Те и двамата бързо надвиха вълнението си от тая среща през затворническата решетка и започнаха дълъг разговор. Говориха по работа със строги лица, говориха и с погледи, с движения на ръцете и с всякакви знаци — да не се изпусне напразно ни една минута от това скъпо време. Когато се приближаваше чаушинът или друг от заптиите или някой от посетителите надаваше ухо — те обръщаха разговора си за най-невинни неща, за които могат да си говорят двама роднини, а после пак започваха за комитети, за чети, за оръжие, и за мъчителната разпра с върховистите, за мъки и радости в народната работа…
Една неделя по-късно Гоце Делчев устрои и втора среща с най-първия си другар, който бе хвърлен в затвора преди повече от година. Втория път Делчев се яви пред затворническата решетка преоблечен като беден селски даскал.
От Битоля Гоце Делчев премина в Леринско, придружен от своя четник Иван. Тук го посрещна с четата си някогашният подофицер Георги Иванов, а сега лерински войвода с ново име Марко. Те обикалят заедно леринския район и после се отправят към Костурско.
На границата на Костурско към тях се присъединяват с четите на Васил Чекаларов, Пандо Кляшев, Лазар поп Трайков, Лазар Москов, Кузо Стефов… Апостолът е също във войводско облекло — бял фес с черен, завит наоколо шал, сива шаячна куртка, сиви шаячни панталони, опнати до колената орехови навуща добре стегнати, подковани опинци, облечена само в левия ръкав тъмносива гуна, полунаметната и с увиснала пола, с кама, револвер и патронташ на кръста, с метната зад рамо манлихера. Той стои, докато дружината му се построи в дълга походна колона. Тъмна нощ е, към изток светлее отблясък на закъснялата месечина която наближава да изгрее иззад планинските върхове Тихо се предава от човек на човек, далеко назад:
— Готово… — После по-наблизу: — Готово… — И още по-наблизу: — Готово!
Делчев махва с дясната си ръка и тръгва пръв. На един разтег след него пристъпя Марко Лерински.
VI
Близу два месеца след нападението върху господаря на Сърпец преспанският каймакамин получи от битолския валия следното поверително писмо: „…И тъй, явно е, че във вашата околия е излязла нова разбойническа чета. Видял я с очите си нашият почтен мюсюлманин Рашид бей от град Битоля, който е ранен с куршум в рамото от същата чета близу до неговото село Сърпец в околията на град Преспа. Вие трябваше да знаете за нея, преди аз да ви съобщя. Досега разбойниците върлуваха повече из балкана, но сега са тръгнали вече и по полето и дръзко нападат мирните наши люде по пътищата. Това не може да се търпи и ви заповядвам да вземете всички необходими мерки за унищожението на въпросната разбойническа чета и на всякакви подобни чети, които се движат из вашата околия. Изпращам ви в помощ жандармерийския юзбаши Юмер Али ефенди, който е опитен човек в подобни работи. Писано е писмо на миралая65 на преспанския гарнизон да остави на ваше разположение колкото е нужно аскер, а при нужда свикайте и башибозука. Ако ви е нужна и друга помощ, съобщете във вилаетското управление, за да се направи необходимото… За всичко ще държа вас отговорен…“