— Аз ще му намеря пушка — тръсна на свой ред Г глава войводата. — Тука, в града, ще му намеря. И да знайте: това момче ще стане добър четник.
Обади се с тихия си глас Наум Катранов:
— Ами ти, Стефо, кога мислиш да се върнеш в четата… Влезъл си как да е, но…
— Утре съм тука. Заради пушката. А може и в други ден да остана. Без пушка нема да се върна.
Никола Нешев стана, взе феса си, тупна го нервно един-два пъти с ръка и го сложи на главата си. Виждаше се — ще претърпи той, за да не почне разпрата с войводата наново. И все пак не се сдържа.
— Ами къде ти е четата… — попита той с леден глас.
— Наблизу. В Криводол.
— Хе! Добре, че не си я довел и нея в града — стисна зъби Нешев и се отправи бързо към вратата.
Тримата учители напуснаха пак заедно къщурката и като избягваха да се срещат с нощните девриета, прибраха се по домовете си.
На другата сутрин в учителската стая на местното мъжко училище влезе, без да почука и само като се изкашля многозначително пред вратата, башполицът Етхем ефенди. Милан Трайков, директорът на училището, беше сам в стаята. Той погледна смаян госта иззад мъничките си очила, които бяха паднали на самия връх на носа му, после пристъпи към вратата и изрече с подчертана, но сдържана тържественост: ……
— Буюрунуз70 башполиц ефенди!
Те седнаха и двамата край писалищната маса на директора и запушиха цигари. Трайков току дигаше на челото и сваляше на носа очилата си с позлатени някога рамки, а сега на няколко места лепени с потъмнял калай. Той беше видимо разтревожен, но се мъчеше да се владее. Ами ако са узнали турците за пътуването му с Делчев по Железник! Турчинът пак се изкашля.
— Баш даскал ефенди — започна той и продължи на завален местен говор, като си служеше и с турски думи, дето не му стигаха преспанските: — Дошъл е в нашата касаба един млад юзбашия, ама и каймакаминът му прави икрам71. Окумуш72 човек е юзбашията, голем мектеб73 учил в Стамбул. Много иска той да прави конушмак74 с даскалите. Сам е тука, съклет го хваща, демек75, хайде, казва, да ме заведеш при даскалите. Харно, рекох, ще те заведа, ти ще се разбереш с них, но чакай първо аз да отида. Затова съм дошъл, баш даскал ефенди.
Директорът не можа да задържи една облекчителна въздишка, но отвърна предпазливо:
— Но, Етхем ефенди, рано е още. Учителите още не са дошли.
— Ами ще дойдат, ще дойдат, баш даскал ефенди. И юзбашията ще дойде след един саат. Да го почакат даскалите. И слушай, баш даскал ефенди: мене, да речеш, ни ми требват. Хич не ми требват. Но да не кършат хатъра на юзбашията. Да го почакат. Да не го разлютим. Нему и каймакаминът икрам му прави, и миралаят. Ами! Такъв човек е юзбашията. Аз ето заради него съм дошъл. И ще си отида. Немам работа аз тука.
Етхем ефенди направи темане и си отиде.
Наближаваше време за работа и учителите скоро се събраха в широката учителска стая. Трайков им съобщи за ранното посещение на башполица.
— Не можех да му откажа, господа — повтаряше час по час той и местеше очилата си. Сетне като че ли се опитваше и себе си да успокои: — Нема нищо. Един каприз на тоя важен юзбашия. Моля ви, господа, бъдете учтиви към него.
Ще го видим що за птица е. Малко след това вратата широко се отвори, чак до стената, и в стаята влязоха юзбашията Юмер Али ефенди и след него башполицът, направиха мълчаливо учтиви теманета. Директорът го погледна учуден, че бяха дошли двамата, но башполицът каза:
— Срамежлив човек е Юмер Али ефенди. Аз му казвам, че немам работа с даскалите, а той: заведи ме при них, заведи ме…
Юмер Али ефенди не изглеждаше много срамежлив. Той изгледа всички в стаята и спря погледа си върху башполица, който леко му кимна, повече с очите си. Както бе уговорено между тях двамата, това значеше: всички са тук. Тогава юзбашията започна важно да криви устни и говореше на „цариградски“ турски език:
— Вярвам, че всички разбирате турски, ефендилер. Или може би френски? — додаде изеднаж той, но не дочака отговор и продължи: — Аз съм ябанджия тук и за мене ще бъде приятна вашата компания, ако нямате нищо против.
Директорът започна да се покланя, да шири ръце в изблик на най-гостоприемни чувства, помоли гостите да заповядат да седнат и сам сложи на почетно място сред стаята два от новите виенски столове. Юзбашията пак направи учтиво темане и седна. Башполицът застана почтително край него. Тогава Юмер Али ефенди на свой ред започна да кани и директора, и учителите:
— Моля, ефендилер, заповядайте, седнете… Насядаха всички, седна и Етхем ефенди най-сетне.