— Човек не знай, чорбаджи, какво може да му се случи. Аха… Дошъл един юзбашия от Битоля… папапа! Ще хвана всички комити в Преспа, казва. Кажи ги, башполиц, ти ги знайш. Аз ги знам, чорбаджи, мене Панту Кътърка сичко ми казва, а и сам виждам. Хвани ги ти, юзбаши ефенди. Но като каже юзбашията за некой харен човек — аз веднага: сакън, юзбаши ефенди! Той не е душманин на дьовлета. — Етхем ефенди се огледа и се приведе към стария човек. — И за твоя син каза юзбашията, чорбаджи. Ама аз: сакън! Послуша ме юзбашията. За твой хатър го запазих, чорбаджи. Харен човек си, инсафлия76 си, джомер77…
Лазар Глаушев намери сгода да му пусне в шепата две лири. Етхем ефенди влезе и в други дюкяни — навсякъде, където мислеше, че има застрашени или уплашени люде. И събираше бакшиша си.
Веднага щом напусна училището, Борис Глаушев се запъти към края на града. Той ходеше с ведро лице по тесните улички на града, макар сърцето му да тежеше от тревога. Той отвръщаше със светлата си усмивка на поздравите на минувачите — поздравяваха го всички, мъже, жени, деца, и не само защото бе син на един преспански първенец и беше такъв хубав, приветлив, но много повече, защото беше учител и народен човек, като баща си.
Той влезе пак у роднините си Крайчеви. Не беше весело в тая къща. Народили се бяха много деца на Крайчеви, а занаятът на Спирко Крайчев пропадаше, откакто започнаха да излизат готови европейски дрехи и моди. Той беше плах, затворен човек и не се опита да се понаучи да шие новите моди, а остави дюкяна в чаршията и се прибра да шие в къщи по някоя нова дреха, пак по стария начин, или да преправи, да поизкърпи някоя вече износена. Още повече се затвори той в себе си. Година след година, клюмна в непрекъонен труд с игла в ръка за залъка на пълна къща с дребни деца. Не беше весело в тоя дом, но Борис Глаушев идваше понякога у Крайчеви и тъкмо защото тия му роднини бяха най-бедни.
Изтича да го посрещне още в двора пак Дона, каквато си беше дребничка, тъничка и беше облечена в доста износена форма на битолската девическа гимназия Борис и каза:
— Ще те моля, Доне, да ми направиш още една ус луга. Тук, по-нагоре от вас, живеят Секуловци. Познаваш ли ги?
— Да, познавам ги. Нели сме в една махала…
— Можеш ли да отидеш у тех по една работа?
— Да, мога, защо не.
— Там, у тех, има един гост. Селянин. Ще кажеш; на Секулица, че искаш да го видиш и че аз те пращам. Кажи на тоя човек веднага да напусне града, щом се стъмни. Некой от Секуловците да го изведе. Само това ще му кажеш. И никому нито дума, Доне.
— Да, бате Борисе.
— Не бързай. Аз ще влеза у вас и ти тогава ще отидеш. Че може да ни наблюдава некой. Така ще го направиш, като че ли те наблюдава некой.
Той влезе в къщата на шивача, а девойката остана; някъде из двора. Върна се тя след доста време и Глаушев стана да си върви. Излезе да го изпрати пак тя, Дона.
— Казах му, бате Борисе.
— Добре, Доне. Ами ти чакаш ли да те назначат за учителка?
— Чакам.
— Готви се, Доне. Човекът, който обеща да ти помогне, нема да те излъже никога.
Дошъл бе един тревожен ден за Преспа. Раздвижиха се по тесните улички на чаршията смутени люде — или уплашени, или гневни — всеки според нрава си, влизаха в дюкяните, питаха, разпитваха, махаха ръце. Задържани бяха в затвора осемнадесет души и все познати люде, а някои предвиждаха и други да бъдат задържани. Но и в страха, и в гнева на преспанци имаше и друго едно чувство, общо може би за всички — силно и дълбоко, макар и неясно, караше сърцата да туптят по-бързо, беше като опиянение, та людете ставаха бъбриви, лекомислени, махаха ръце и не ги сдържаше на едно място. Единият съсед ще влезе в дюкяна на другия, после пък тоя, последният, ще побърза да му върне посещението и да повтори това, което вече са говорили.
— Затова дошъл тоя големец от Битоля. Сички евалла му правят — и каймакаминът, и миралаят, а башполицът като хрът кливка подир него. Бесилки ще дигат. И нашите, тукашните агалари, са се наежили.
— Ще дигат бесилки… Народът сега не е прост. Аз се чудя защо се дадоха така лесно нашите люде, даскалите, и… ето Нешев, какъв сербез човек е и лют.
— Какво искаш ти? Оружие да изтегли? Нешев знай по-добре какво да прави. Не му е дошло времето.