— То е дошло, ами… Не ще да трай народът повеке. Такива разговори се водеха из чаршията. Възбудата сред мъжете преливаше и по махалите — събираха се и жените там на купчини по портите и кръстопътищата Да разправят какво са видели и чули, да кълнат турската управия.
По едно време по улиците се зададоха близки на задържаните, по двама, по трима — бащи, братя, роднини, надигали постилки и завивки, сахани, пията, тенджерки, котлета с ядене, и всички бързат към затвора. Навред, където минаваха, надигаше се викот, разтичваха се жените и всяка ще изнесе хляб или плодове, или кравайчета, или друго нещо за ядене, каквото се е намерило в къщи, или ще изнесе поне китка цветя. И ще извика Развълнувана, с писклив глас ще заплаче:
— Ето, много здраве на Георгия! Чума да изтреби Душманите! За утре ще му източа баница, да дойдете Да я вземете.
Една женичка току се досети:
— Ами Нешев мори, сестри! Нели не е тукашен нели е самичък! Кой ще му занесе завивки, ядене…
Ала преди нея още бяха се сетили за Нешев хазаите му. Зададоха се и те, баща и син, с цял денк постилка и завивки, със сахани и котлета и от всичко повече, от колкото ако бяха го правили за свой човек.
— Как ще го забравяме, мори! — викаше старият хазаин на махленките, които се бяха разтичали за Нешева. А те се надпреварваха:
— На и това да му занесете! На и от нас! И много здраве, много здраве на учителя! Нема да го оставиме като той е самичък…
Което започна по махалите, продължи и в чаршията. Тук се даваше тютюн, захар, кафе, бутилки с ром и коняк. И приказките бяха по-други:
— Много здраве! Да не се плашат! Сички сме с них, целият народ!
Турчин не минаваше вече по улиците на чаршията толкова голямо беше раздвижването и възбудата сред раята. По няколкото турски дюкяна към горния край на чаршията бяха останали само чирачетата и неколцина старци, които смучеха дългите си чибуци и гледаха изпод вежди.
Стъмнило се бе вече, по улиците не се мяркаше жива душа, портите бяха здраво заключени и залостени, но по дворищата все още се чуваше людска врява, виждаха се светлини. Замлъкваха гласове и врява само гато се дочуеше пред портата тропотът на подкованите обуща на минаващо там деврие. А тая нощ бяха излезли повече девриета из гяурските махали. Едно или две заптиета или някой онбашия водеше по петима-шестима аскери и така сновяха те с пушки в ръце в тъмнината по пустите улици. По искане на юзбаши Юмер Али миралаят бе изпратил тая нощ цяла рота аскер да ходи из града.
Младият мюлязим78 Шефкет Гьокаслан водеше дванайсет аскери и цялото деврие тая нощ беше под неговата команда. Той беше напет офицер, спретнат и строг в службата си, та аскерите вървяха мълчаливо след него, подредени в две нестройни редици. Мюлязимът вървеше на десетина стъпки пред тях — беше пъргав и силен млад човек. Той обходи всички по-вътрешни улици на града, настигна и посрещна други от девриетата — да бъдат всички под окото му, да не би някои да налягат в някоя градина или по широките кепенци из чаршията. Сетне Шефкет Гьокаслан се отправи към покрайнините на града, следван от аскера си.
Тъкмо наближаваше мюлязимът да свие покрай един ъгъл, когато дочу бързи леки стъпки и сетне уплашен детски глас. Втурна се той изеднаж и излезе на другата улица. Нощта беше безлунна, но ясна, небето светлееше от звезди. Мюлязимът видя наблизу един мъж в селски дрехи — виждаше се бялата му риза в тъмнината, а още по-нататък вече изчезваше силуетът на някакво момче.
— Дур79 — викна мюлязимът с ръка на револвера си и се спусна към селянина, а отдире се чуваха ускорените стъпки на аскера.
Светна се и се чу силен гърмеж. Офицерът неволно примигна с очи, а селянинът вече бягаше нагоре по улицата. Гръмна два пъти с револвера си и Гьокаслан, тичайки подир селянина, който бързо се отдалечаваше.
— Бързо след мене! — викаше Шефкет Гьокаслан на войниците си. — Хванете улиците, хванете улиците!
И отново гръмна. Чуха се няколко изстрели и от съседните улици — обаждаше се друго деврие наблизу. Мюлязимът тичаше бързо с пъргавите си нозе и селянинът все още се мяркаше пред очите му, край някой ъгъл, по дължината на някоя улица. Тичаха след тях и войниците, но бързо изоставаха с тежките си обуща, сега те бяха станали до двайсетина души, към групата на мюлязима бяха се присъединили още две девриета. Той гръмна още еднаж, за да ги насочва по следите си Бялата риза на селянина се мярна към изхода на еДна улица, а оттам започваше полето.
Сега се виждаше по-ясно как бяга подгоненият селянин из откритото поле. Виждаха го и войниците, изсипали се от крайната улица. Шефкет Гьокаслан ги пръсна във верига и гонитбата продължи.