— Не ми требва мене капела!
Дете. В четата беше отпреди шест месеца. Избяга от кехаите и поляците в родното си село мира му не даваха, хубав беше като момиче. Уби един от тях — най-дръзкия — и забягна в четата.
И сега му беше весело. А и той виждаше, че бе дошло време да мре. Попаднала бе цялата чета в каменен капан. В детинския си гняв, че не можеше да види някого от турците, особено като виждаше как святкаха пушките им при всеки изстрел, той дращеше с нокти влажната каменна стена, идеше му със зъби да загризе студения камък и крещеше с незакрепналия си глас:
— Един да ми се покаже! Пискюла му само да видя! Когато все пак студена тръпка пронизваше младото му весело сърце — нямаше да излязат те живи оттук, — нему като че ли му беше повече жал за войводата, отколкото за себе си. Фидан обичаше войводата и мечтаеше да стане като него храбър и лют. Той си мислеше, войводата не се бои ни от глад, ни от жажда, ни от куршум, ни от турци, ни от смърт. Преди около три месеца войводата закла с щика си двама селяни — турски шпиони. И докато прободе единия, другият плачеше и виеше с грозен глас. Войводата намушка и него. Тогава Фидан цял се бе разтреперал, а войводата спокойно избърса ножа си с хватка сено.
Такъв беше войводата. Учил бе Стефо Церски в Преспа шест години дърводелски занаят. После отвори и свой дюкян и беше добър майстор — търсеха го да прави врати, прозорци, корита, сандъци, но най-изкусно можеше да нашари касела81 за чеиз с кубелия капак и цялата с цветни тенекии и пирончета. Но не можа да потуши той един силен огън в сърцето си — голямата си омраза към турците. Не можеше да гледа спокойно и най-невинния турчин. Някога турци са убили негов чичо, по-малък брат на баща му. Стефо Церски не познаваше Убития си чичо, не бе го виждал, но баща му и целият мУ Род не можеше да прежали убития. Такъв човек бил той-непрежалим и загинал невинно. С майчиното си мляко сякаш бе всмукал в сърцето си Стефо Церски омразата към турците. Докато беше по-малък, ходеше на; към турските махали да дебне там да бие турнетата, но се връщаше и той често с разкървавена глава. Сетне започна да препасва ножове и пищови и ходеше пазарен ден из чаршията да следи дали някой от лошите турци не ограбва или не бие изплашените селяни. За сбивания с турци той бе на два пъти затварян в тъмница. Стефо беше между първите в Преспа, които влязоха в народната организация. После той уби турчина на вратата на дюкяна си и вече нямаше живот за него в Преспа. Забягна и се скри по селата, ходи две години и четник. Като се реши да се събере една малка чета за полските села в преспанската революционна околия, избраха за войвода Церски. Не беше лесно да ходи комита чета из полските села. Голо равно поле, няма сгодни скривалища, ни гори, ни скали и пещери, а нали селата бяха повечето турски чифлици — във всяко село по трима-четирима кехаи, поляци и бейове, все изедници. Но тъкмо затова прие с готовност Церски да стане войвода на полската чета, че из полето върлуваха повече турци, и то най-лоши насилници. Като поведе чета, той стана по-сдържан, не налиташе на всеки срещнат ага, пък и такава заповед бе получил от началството си. Наредено беше да се пазят четите от ненужни откривания и сблъсквания с турци и Стефо Церски пазеше своята малка чета, но така се случваше, че все той ще се открие и сблъска, та беше в постоянни разправии с Началството в града. Такъв опасен беше и районът му, а той самият беше такъв човек — стремеше се да бъде ловък, изкусен войвода, но не можеше да укроти съвсем сърцето си.
А сега ето какво се случи! Дошъл бе краят. Затворил се бе още жив в гроба си. Той стоеше на тясната каменна стълба пред бойницата вдясно до самата врата и дебнеше през тесния процеп в стената, а мисълта му — и тя се блъскаше като уловена птица. Стефо Церски дебнеше врага и сам се съдеше. Той доведе другарите си до тоя гроб и ги затвори в него! Четата се бе крила в тая запустяла кула няколко пъти, но защо трябваше да отива той в града? Само за да се кара с Началството! И всичко оттам започна. Още преди три месеца той щеше да погуби четата си заради двама шпиони.
Влезе посред бял ден в такова голямо село, с три турски чифлика в него, с три кули, а кехаите гледат от прозорците. Не можеше той сам да се надвие — колкото мразеше турците, сто пъти повече мразеше шпионите им и най-вече когато са от нашите люде, та отиде и сам закла тия двамата, измъкна ги от къщите им и ги закла пред цялото село. И турците гледаха, а той беше едва с четирима другари. Така човек сам върви към своята гибел. Нека върви сам, където си ще, но когато е войвода, той трябва да знае къде води другарите си. Отиде в града само за една кавга; на връщане взе за куриер едно невръстно дете. И все от тоя трън в нетърпеливото му сърце! После дойде и всичко друго: навехма си нога, довтаса отнякъде и полякът да каже, че вратата на кулата стои винаги отворена… Като направиш една грешка, другите сами ще дойдат. Обмислил ли бе той здраво и нападението срещу Рашид бея? Все тоя трън в сърцето — бодне те и те тласне, а ти, като сляп и безумен…