Прегръдката на Добра беше гореща, милваща, нетърпелива. Дола искаше да се изтръгне от ръцете й, нещо я отблъскваше от младата селянка и я плашеше, но в същото време чувствуваше как се прелива нега в тялото й. Най-сетне Добра сама я пусна и седнаха двете една срещу друга на дълга пейка край стената. Добра все приказваше — имаше хубав глас и човек колкото се ослушваше в думите й, толкова и в гласа й. Тя знаеше, че всички я слушаха внимателно.
— Искам да се изприкажа пред тебе, учителке — продължаваше тя сега, — да сваля камък от сърцето си. Душата ми гори в огън и пъкъл, защо съм жива… Тя беше другоселка, но пак от едно близко до Рожден планинско село. Омъжила се бе в Рожден преди близу три години и имаше двегодишно момиченце, дребничко и бледо като нея. Живееше със старата си свекърва, а мъжът й, както мнозина други мъже от Рожден и от околните планински села, беше на гурбет.
— Остави ме, учителке, две недели след сватбата — пееше жално гласът на Добра, а очите й играеха, — замина Угоре82, и оттогава очите му не съм видела. Венчило ми е, не се разтуря лесно венчило, а ще ти кажа аз — жена, която е спала две недели с мъж, не може веке да забрави.
Не веднага, но след като чу младата учителка докрай тия думи и като че ли едва тогава разбра смисъла им — по лицето й изби червенина. Добра гледаше с наслада червенината по младото лице и продължи:
— Нели съм жив човек, как иначе… Млада съм, здрава и такова е сърцето ми. Как живея тия три години, човек от камък да е, ще се стопи. Мнозина идват нощем да ми тропат на вратата, но аз с два лоста я залоствам. Не съм само аз сама жена по село, но при мене идват да тропат — такава е, види се, кръвта ми, а и очите ми гледат милостиво. Не се лютя никому, нека тропат по вратата, но честен кръст, учителке, като на Богородица, ти казвам, никому още не съм отворила да влезе.
Добра отеднаж млъкна и наведе очи с лукава усмивка. Види се, дотук и беше по-лесно да приказва сега не се решаваше да продължи. Не беше, изглежда съвестта й много чиста. Но колебанието й не трая дълго Тя започна с наведени очи, но веднага след това дигна към девойката същия горящ, жаден поглед:
— Не мога да търпя повеке. Аз си знам как съм търпела досега, какви мъки три години и нека бог съди. Друга да е, ще тлей и ще гние, но ще мълчи, търпи и нема да посмей — такива са тука сички, а аз, учителке, говоря — ето, барем с тебе. Ти си учена чужда си тука, но аз дойдох от тебе помощ да иска!
Дона слушаше с пламнало лице — не изчезна червенината по лицето й, а още повече се сгъстяваше. Тя не волно се бе поотдръпнала, притиснала се бе към стената, като да се боеше да не се опари, но слушаше внимателно гостенката си, с нарастващо вълнение. И пак тъй — нещо я отблъскваше от тая жена и нещо я привличаше към нея. Тя гореше от свян, но слушаше с жажда думите й, които бяха колкото безсрамни, толкова и искрени. Младата девойка на няколко пъти искаше да й възрази, да й противоречи, но в същото време чувствуваше как се отваряше в нея някаква нова неподозирана дълбочина, разтваряше се самата й душа, с болка, в тревога и с неизпитана сладост. Тя слушаше като замаяна, не можеше да завладее, да подреди, да обхване с мисълта си новите, макар и не съвсем непознати чувства, които бликаха буйно в нея. Не пропущаше ни една дума на Добра, чийто хубав глас проникваше властно през глухия шум на разгорещената кръв на девойката. Добра извади от пазвата си от по-рано приготвена хартия, плик и молив и ги сложи в скута си, докато се доизкаже:
— Искам да ми напишеш едно писмо, учителке, едно, хубаво, ясно писмо до моя Лозан, до моя стопанин в София, после аз ще ида в града и ще го пратя по пощата. Ти нема какво, аз ще ти кажа дума по дума какво да пишеш, набрало се в сърцето ми. Ех, да можех и аз да пиша, немаше да изтрая досега! Не съм писмена. Ето, учителке, вземи книга, ето и плайваз, откога още съм ги купила в града… Ама да не ти е студено тука — стаята изстива, пък виж как си облечена, по градски, а тука е планина. Не ща да ида у тебе, Скорневица ще чуе какво ще пишеш, а никой не ща да чуе. Исках да те поканя да дойдеш у нас, ама не знам дали би дошла.
— Не ми е много студено, печката още топлее — отвърна Дона. — Ще седна ей тук, на масата, а ти казвай какво да пиша.
— Лозане, домакине мой стопанино — започна веднага Добра и продължи дума след дума, както бе мислила и премисляла, види се, много пъти. — С клетви ли да захвана и да те прокълна, или с молби като на господа да ти се моля. И съм те клела, и съм ти се молила, ама ти далеко отиде и не ме чуваш. Да не пращаше по некоя пара по гурбетчиите, ще кажа, че си ме забравил. Как не мислиш барем за детето си, Лозане, едно ти е; как не ти е домилело, да дойдеш да го видиш, че не си го виждал. Може и затова не ти е мило, че не си го виждал, а пък мене то от сърцето ми се откъсна. Проклет да е часът, в който тръгна и не помисли веке да се върнеш. Пиши, учителке… Не мислиш, Лозане, да се върнеш. Огън гори в душата ми, ти го запали и ме остави Жива да горя ето три години. Не си само ти гурбетчия от Рожден, секи си идва през година, през две да види къщата си, да види людете си. Само ти не се върна веке и никаква вест не пращаш, че мислиш да се върнеш. Да не има некоя магия да те държи там или има некоя по-мила, по-хубава, по-топла от мене… А не помниш ли как напусна постелята ми, какви думи рече: сладък и пресладък е, жено, медът ти… Ти не помниш, пък аз помня и нема да забравя. Три години те чакам — не съм от камен или от дърво. Ела, постой при мене, после пак върви, където щеш. Но ти добре си живейш там, иначе ще побързаш да си дойдеш. А как Живея аз тука, година след година? Младост не се връща, живот не се връща. Трета зима веке започна, снег е по планината и студ, а ти не се връщаш. Детето ти вели „тате“, а не видело татко си. Ще ти кажа, Лозане, ти кажа, стопанино: на портата ми чукат, с медени Кавали ми свирят, слаба жена, проклета съм аз, ела да ме отбраниш, че и сам Селим бей пред портата ми спира. Ето що ти велям, пък ти и сам ще разбереш по-харно… Толкоз, учителке, от мене, пък ти пиши още нещо на края, ако е нужно. Ето ти и плико.