Говори той, върти очи, седнал на ниско столче, а катилите му около него — с пушки и силяхлъци. Като се изказа беят, настана мълчание. Не беше лесно за раята да излезе срещу турчина с противна приказка. Реши се най-сетне да отговори за цялото село старецът Павле Локвенец:
— Да ти са много години, бей… да беше дошъл подир Великден, че ние сега с празника, но… щом си дошъл… Ние сички, Селим бей, целото село, от пуста сиромашия, решихме да те помолиме да ни оставиш гората без пари. — Турчинът трепна и се дръпна назад, но продължаваше да слуша. — От пуста немотия, бей, децата сме си пратили на гурбет, а що можем да изкараме от дърва и кюмюр? Цел ден ще блъскаш до града, ще висиш там, ще се пребиеш за един грош. Молиме те, бей, да ни оставиш гората, да не мрем гладни.
— Що говориш ти, старче! — замахна нетърпеливо с дългата си тънка ръка беят. — Гледай ти! Аз им искам повеке, а те си наумили нищо да не дават. Не може! Нема нищо да дадете, нищо нема и да вземете. Такава е той работа. Ако не ми наброите още днеска по един лира на къща, който посмей да влезе в гората — жив нема да излезе. Ето и оттука виждам, че некои веке горят кюмюр там. Какво си мислите вие бре? Я гледай ти!
Както се бяха струпали селяните, някой от по-задните каза:
— Гората си е наша!
Селим бей скочи. Той беше с тесни рамена и гърди, но стоеше изправен, с гордо вдигната глава. Облечен беше в разкошна турска носия, но силях83 сега не носеше — би бил тежък за тънкия му кръст — и само една дълга пушка, нова и добре излъскана, припряно местеше от ръка в ръка. Той цял се изпъна срещу селяните:
— Що рекохте? Я още един път да чуя! — гласът му изтъня. — Ваша ли? Гората била ваша! Ей сега ще ви избия сичките! — И той стисна пушката с двете си ръце.
Пак настана мълчание. Ала най-важното беше казано и сега беше по-лесно да се говори. Пак започна Павле Локвенец — ех, каквото ще да става най-сетне!
— Не се люти, бей… С добро ще се разберем, ние не сме лоши люде и ти си харен, да ти са много години. Ето ние сички те молим да не ни искаш пари.
Селим бей седна пак на столчето и не личеше колко много е гневен. И ето какво каза със спокоен, равен глас:
— Гората е мой от дедо и прадедо. Ще видя аз кой ще ми излезе насреща. Идете си сега сички. И ако до утре по туй време не ми донесете по един лира за сека къща, ще взема по един глава от сека къща в Рожден. Така да знайте. Идете си сега сички.
Ни един от селяните не се помръдна. Трябваше да отговорят на тая грозна заплаха. Пак дядо Павле Локвенец се реши:
— Защо тъй, с лошо, бей… глави искаш да вземаш. Ами и ние не сме веке сами. И за нас има кой да се погрижи. Ти ще разбереш, бей, умен човек си.
Беят не очакваше такива думи. И не знаеше какво да отговори веднага, а в това време селяните излизаха на пътя. Той викна подир тях:
— Комитите, а! С комитите ме плашите. Кажете им да дойдат, тука съм аз. Чакам ги, нихната майка гЯурска! До утре ще ви чакам, а после сам ще дойда, вашата майка…
Добра повика две по-стари жени, за да не се говори по селото, че била сама с турците, само със старата си свекърва. Тя повика двете жени и да готвят, да пекат баници за гостите й. И все приказваше:
— Отрова да им стане това ядене и пиене! У мене намериха да кондисат, сама жена, какво ще каже сега селото… Слугувайте им вие, мили стрини, да не им се меркам много пред очите на тия поганци. Да може да се скрия некъде съвсем, в земята да потъна. Какъв срам ми донесоха, проклетниците… Слугувайте им харно, той, беят, по една бела меджидия ще ви даде…
Слугуваха добре двете жени, ядоха и пиха сладко турците. След сития обед Селим бей изпрати другарите си да почиват в съседните две къщи, полегна и сам да подремне. Добра накара двете жени да измият съдовете, да приберат всяко нещо на мястото му и ги изпрати да си вървят.
— Пък довечера пак елате — каза им тя на вратника, очите й бяха пълни със сълзи. — Да не съм сама, а ще требва пак да сготвите нещо. Той, мръсникът, по една бела меджидия ще ви даде. А пък аз — проплака тя — ще се кача да се скрия на тавана…
Двете женички си отидоха, а Добра заключи свекървата и детето си в другата стая и не се качи да се скрие на тавана, но влезе при бея. Така бяха уговорили те с него. Тя го погали по косите и той, колкото беше дълъг и тънък, се протегна като смок на припек в сладката си следобедна дрямка. Колкото и да беше жадна за милувки, та беше заслепяла да мърсува с турчин пред очите на цялото село, Добра ето какво намери най-напред да каже:
— Знайш ли, бей, каква хубава даскаличка си имаме?