Выбрать главу

— Вземи, даскале… За ченето. Че както си се разтропал, ще разбудиш комшиите.

Не дочака Гьоре Павлев да се стъмни. По-късно той казваше:

— Заслепи ме дяволът тогава съвсем. Четниците от колибата наблюдаваха подред какво става вън; цялата колиба беше само зирки и прозирки. Сега Павлев излезе вън — жива душа не се виждаше наоколо. Наближаваше да се стъмни, небето се тъмнееше ниско, с ръка да го стигнеш, лъщеше застояла вода тук-там по ниските места и в тоя гаснещ блясък бързо чезнеше мрачният пролетен ден. Войводата реши: докато стигнат до най-близкото село — ще се стъмни съвсем; по тъмно ще огледат и ще влязат в селото. Само ще трябва да прекосят шосето между Преспа и Битоля, но кой ще ти тръгне сега път да пътува! Най-малко агаларите. Кой знай в кое село се припичат сега край огнищата и трескат баници и пържени яйца…

И четниците му тъкмо това чакаха — да тръгнат. Поведе малката си дружина Гьоре Павлев. Веднага след него вървеше винаги Борис. Така бе пожелал войводата.

— Като си ми кятипин84, до мене да си винаги!

А то беше, за да позапазва Бориса и защото нямаше вяра в комитските му качества.

Четниците вървяха, както винаги, един след друг и все по ниски места, газеха вода по долищата — да не стърчат в полето, докато беше още светло. Войводата се бе насочил по един дол, между два разядени бряга — оттук искаше да изведе четата си на шосето и да го премине с един скок. Ала тъкмо там четата налетя на едно отделение от тридесет аскери.

Тъкмо надникна Гьоре Павлев от дола да погледне дали минава някой по пътя, и видя на петнадесет стъпки от него двама аскери — спрели се бяха и единият палеше цигара от цигарата на другия; нататък по шосето се влачеха в дълга върволица другарите му. Павлев веднага се дръпна, но единият аскерин бе видял въоръжения човек, който надничаше от дола. По шосето се чу врява и шум от много стъпки. Долът беше дълъг и тесен; от шосето срещу устието му аскерът би избил четниците с няколко залпа.

— Бегайте скоро назад! — викна със сподавен глас Гьоре Павлев, а самият той се хвърли в канавката край самото шосе и веднага откри огън срещу турците, които се бяха насъбрали и някои вече тръгваха накъм дола, надигнали пушките си за стрелба.

Войводата бързо изстреля цяла пачка с манлихерата си. Един от турците падна веднага, друг, превит на две, спусна се да бяга назад, забъркаха се и другите, които бяха събрани на шосето, а останалите, пръснати надолу по пътя, взеха да се поспират уплашени. Гьоре Павлев сложи нова пачка в пушката си. Гръмна още два пъти. Турците насреща също наскачаха по канавките и очистиха пътя на доста голямо разстояние. Тогава войводата скочи наназад в дола, обърна се да бяга и той нататък. Но тук за малко не се блъсна в Бориса, който се бе спрял на няколко стъпки и чакаше.

— Ти що… — бутна го да върви Гьоре Павлев грубо. — Не виждаш ли що става! Тичай назад!

Зад тях изпукаха изстрели, изсипаха се с къс съсък рояк куршуми и се забиха в мократа земя в началото на дола. Борис вече тичаше назад, след него и войводата, който продължаваше да ругае:

— Застанал като кютюк… куршума си чака!

— Аз — се поизвърна задъхан Борис — рекох да не си сам…

— Сам. Се един требваше да остане, да ги спре. Ами ти защо барем не залегна и ти да стреляш… Даскалска работа!

Наближаваха да се скрият зад един завой на дола, но се чуха зад тях нови изстрели. Борис току се спъна, падна на едното си коляно и едвам се задържа, подпрян на пушката си. Войводата мълчаливо го грабна под мишницата и го издърпа, повлече го зад близкия завой: над тях и наоколо съскаха куршуми — аскерът продължаваше да стреля от шосето.

— Удариха ли те? Къде?

— Така изглежда… в левата нога.

Не се спряха, но Борис започна да бави ход.

— Даскале… дръж се здраво! — В гласа на войводата прозвуча сякаш заплаха. — Само да не ни пресечат пътя…

Той мълчаливо дръпна пушката от ръката на Бори са. Някъде назад се дочуваха гласове, чуваха се и по-редки изстрели. Турците, изглежда, бяха тръгнали по следите им, а може би бяха забелязали и другите петима четници — на стотина стъпки оттук долът се свършваше в една малка падина. Но Борис вече влачеше лявата си нога и съвсем забави хода си; по белите навуща под коляното на ранената му нога се появи кърваво петно, лицето му беше смъртно бледо.

вернуться

84

Кятипин — писар, секретар.