Помълчаха и двамата съдружници, дори и Кузо позабави отговора си. Да не би да избързат и да направят грешка или Велко да помисли, че т си се е излъгал и те бързат да го вържат с думата му. Най-сетне Мирче каза:
— Харно. Така да бъде.
— Така да бъде. Хаирлия да е! — побърза сякаш да го изпревари Кузо.
Пак замълчаха и тогава за пръв път се намеси в разговора им Дона.
— Ами татко? — продума тя тихо, с наведени очи и повече към мъжа си — него да подсети.
— Аха, да — отвърна живо Велко. — Щехме да забравим стария.
— Да, да… — заповтаря след него Кузо.
— Е, кажи, Велко — отсече Мирче.
— Той, татко, ще бъде на гюнделък86 на наша обща сметка. Вие ще кажете какво ще му плащаме на ден, мене ми е баща.
Пак замълчаха другите двама селяни и повече от благоприличие.
— Нека бъде по три гроша на ден — рече Мирче. — Какво ще кажеш, Велко, стигат ли три гроша?
— Стигат.
— Е хайде сега, седете си со здраве! — стана Мирче, веднага след него скочи и Кузо. Мирче продължи: — До петък сме в града за бичкия. Ако вземем бичкия, в понеделник, дай, боже, здраве, можем да започнем.
— Велко сега се нахвърли да събаря дънери с още по-голяма сила. Нека бъдат повече! Почна да дяла и стрико Даме. Гледа той сина си, ослушва се в ударите на секирата му и като ги извика Дона да обядват — там, пред колибата, старият му рече:
— Както си започнал… Много си лаком, сине.
Велко го погледна учуден, с огорчение и едва промълви:
— Не… не… — Сетне отеднаж блъсна длани в широките си разголени гърди и викна: — Сила имам тука! не иде тя от лакомия, не е от лакомия, татко, не, не! Искам аз друг живот да си наредя, нов, по-хубав живот.
— Е, хайде, хайде… Не се сърди. Младите са такива. Велко махна мълчаливо с ръка. Няма да ме разбереш ти, старче! И се усмихна. Защо пък да се сърди?
Следващата неделя, рано още, Мирче и Кузо донесоха бичкията. Изохка тя звънливо и легна в тревата — лъскава змия с широк синкавосребрист гръб, с равни триъгълни зъби. До нея Кузо изсипа цяла купчина въжета и конопени върви. Наслагаха там и гладко рендосаните дървета, от които трябваше да се направи рамка за бичкията.
— Кои ще я скове? — попита Велко.
— Мирче — отвърна веднага Кузо. — Нели разбира от дърводелство…
Неделя беше и оставиха всичко за другия ден. Велко скри бичкията в колибата — да не ръждяса от росата вън. На другата сутрин Мирче и Кузо дойдоха пак, със секири и тесли, с шарени торби с хляб. Прекръстиха се тримата мъже мълчаливо и започнаха работа. Малко по-късно дойде и стрико Даме.
Докато Мирче ковеше рамката на бичкията, Велко и Кузо търкаляха с дървени лостове към една поляна съборените наоколо трупи. Там решиха да построят на първо време скелето за бичене. Подмушваха един до друг лостовете под дънера и Кузо надаваше вик:
— Хайде — хоп!
Птичките по околните дървеса млъкнаха от виковете му:
— Хайде пак: хоп! … Хайде — хоп!
Дънерът към неговата страна изоставаше и той трябваше да мушка и дига по два пъти своя лост. В същото време на поляната се чуваше секирата на стрико Даме:
„Клинклиншит! Клиншит!“
Когато Велко и Кузо дотъркаляха на поляната около Десетина трупи, там вече лежаха няколко със смъкната кора, одялани, с по четири доста гладки страни, жълтеникавобели, влажни.
„Клннклинклин!“ — пееше глухо и неуморно секирата на чичко Даме.
Наслага Велко върху един ниско отсечен дънер букови въглища и започна да ги кълца на прах с един объл камък. А Кузо отиде към колибата, взе една дълга конопена връв, намокри я в извора и я донесе при дънера. Когато въглищата бяха добре скълцани, Велко оваля в тях влажната връв. Сетне те и тримата със стрико Даме започнаха да бележат издяланите трупи. Кузо и Велко приклякваха на двата края и опъваха начернената връв, а стрико Даме следеше надвесен над одяланата страна на трупа:
— Кузо, малко влево… още малце… тъй. Дръжте сега здраво!
Таме хващаше връвта с три пръста, опъваше я нагоре.
„Шляп!“ — плясваше отпуснатата връв върху бялналата се страна на трупа, вече завехнала на слънцето. Велко и Кузо подигаха връвта и върху обеления гръб на трупа оставаше права черна следа. После пак:
— Велко, малко вдесно… Кузо, още малце влево. Дръжте здраво!
„Шляп!“
Нова черна следа се опъваше успоредно с първата. Велко се загледа:
— Не са ли широки?
— Не, не — поклати глава чичко Даме. — Това са талпи. Трупът е доста широк и дълъг. Хубави талпи ще излезат. Хайде, дръжте!