— Сега ще те заколя! Къде са комитите! Ти беше ли на Дълги рид! Кои беха, кажи! Сега ще те заколя!
— Не знам… — изхриптя Кузо.
— Велко Скорнев беше ли бре! Беше. Аз го видех. Кажи, кажи още! — И той го бодна с камата си в голия врат. — Говори бре, твоята майка…
Раздаде се остър писък. Изпищя жената на Кузо. Тогава нещастникът посегна към окървавения си врат и като видя кръв по пръстите си, побелелите му устни започнаха да се движат, чу се хрипливият му глас:
— Велко… Велко… Той е с комитите, с комитите… Аз не знам къде е, ага… Избега с комитите…
— Тъй, а! — изкриви лице беят. — С комитите избега Велко Скорнев, а? Баща му ще ни каже къде е той сега! Я ела ти тука, Даме Скорнев!
Воиниците извлякоха Кузо встрани и го оставиха да лежи на тревата. На неговото място застана Даме Скорнев с отпуснати ръце, а долната му челюст играеше неудържимо.
— Къде е син ти бре? — изръмжа беят и продължи все по-високо: — Говори, говори, говори! Нема да лъжеш, нема да извърташ!
— Не знам… къде е… — едва успя да издума старият Скорнев.
Беят сам събори на земята разтреперания старец. Нахвърлиха се върху него и воиниците, а беят грабна тояга и започна да го удря до задъхване, до припадък.
Стрико Даме не издаваше никакъв глас. Още след първите няколко удара стана нещо с него — тялото му се отпусна и като че ли тоягата падаше върху бездушна вещ. Когато най-сетне беят я захвърли омаломощен и воиниците се изправяха — отдалеч още се виждаше, че старият човек е вече труп. Един от воиниците се наведе, обърна го и там, дето бе лицето му, както бе легнал ничком, лъсна цяла локва кръв. Никои нищо не продума, като че ли всеки се страхуваше да каже, че старецът беше мъртъв. Селим бей пулеше очи в него и махна с ръка:
— Дръпнете го там, настрана, докато… докато се съвземе.
Биха още десетина мъже. Между тях попадна Бабин, селският воивода — и него биха. Късаха меса, чупиха кости. Воиниците насочваха щиковете си към нещастното човешко стадо, стреляха с пушките си над главите на селяните. Крещеше бинбашията, беят се заканваше да избие всички събрани там. Пищяха жени, деца в ужас, молеха се за милост. И никои не издаде людете, които бяха на Дълги рид.
— Ами Велко Скорне бре! — крещеше в изстъпление Селим бей. — И той ли не е комита, и той ли не беше на Дълги рид? Аз го видех с очите си, той ме удари в ногата. Ето и тоя — сочеше той Кузо, — и тоя призна, че е избегал с комитите Велко Скорне!
— Не знаиме, ага? Не знайме, ефенди…
Най-сетне бинбашията махна с ръка. Беше вече късно следобед. Воиниците се отдръпнаха, свалиха дългите ножове от пушките. Човешкото стадо се полюшна и се разпиля по пътеките наоколо. Неколцина от мъжете и няколко от по-старите жени дигнаха трупа на Даме Скорнев. Други неколцина подкрепяха Кузо Никлев да върви нагоре по пътеката, след него вървеше жена му и тихо хлипаше. Влачеха нозе и други пребити люде нагоре по стръмнината. И сега Кузо не можеше Да задържи езика си:
— Казах, че Велко е избегал с комитите, не можех Да изтрая, но не казах, че е в гората…
— Мълчи, ще те чуят! — скара му се тихо някои. — Ти и без това каза веке много…
— Казах… Ела да легнеш под тоягите…
— Мълчи!
Откъм поляната по-надолу проеча воинишка тръба Бързо литнаха резките металически звуци към отсрещните стръмнини, прелетяха към старата гора трепетни зловещи. Пръснатите наоколо воиници започнаха да се стичат на поляната. А там Селим бей и бинбашията се джавкаха на висок глас:
— Нищо не можахме да свършим, нищо! — дигаше ядно рамена беят.
— Как нищо… Убихме един човек, пребихме други петнайсет.
— Не можахме да уловим нито един от комитите!
— Къде ще ги уловиш? Не казват нищо тия кучи синове, нали виждаш.
— Не можах и парите да си прибера за гората!
— Не ми е заповядано… То си е твоя работа.
— Остави ми поне един взвод воиници, ще видиш какво ще направя аз тука.
— Не мога да ти оставя. Не ми е заповядано. Беят обърна гневно лице настрана и се закани:
— Ще доида аз пак тука! Ще доида със свои люде… А тебе — обърна се той наново към офицера, — тебе, бинбаши ефенди, не ти е много гайле88.
Бинбашията нищо не отговори и мълчаливо даде знак да му доведат коня.
Тая сутрин стрико Даме видя от високата площадка как се изсипа аскерът в долината. Той се прекръсти в уплахата си и се запъти по най-късите пътеки да обади на сина си в гората.
— Аскер довтаса, сине, много…
Това беше последната им среща. Старецът се върна в къщи и оттам отиде на поляната, дето го убиха с тояги.
Велко прибра едно-друго, върза кучето край колибата и отведе Дона при другата, скритата колиба навътре в гората.