— Харен човек. И за Ружа той… от добро сърце. А те бяха като деца — с вроден усет към всяка истина и към всяка лъжливост.
Тая година един от учителите напусна Дебрища и оставаше като класен учител само Милош Банков. Тогава се заговори по селото за Кузмановия зет — да стане даскал в Дебрища. Заговори му и сам Кузман, но отдалеко, да не помисли зетят, че той иска да го върже за себе си, пък и кои ще се съгласи лесно да дойде от града в село. Борис и сега си спомни думите на Делчев за селото, но все още поклащаше глава неопределено. Той попита невестата си:
— Кога ще си се приберем, Руже, у нас?
— Не, още малко… — отвърна тя, а очите й бяха, пълни с молба и страх. — Да постоим тука още некое време.
Но Борис жалеше и родителите си, останали бяха сами старите люде. И той поклащаше глава неопределено.
А Дебрища беше доста живо село — най-голямото село в Железник. Тук имаше и малка чаршия, ставаше пазар всеки вторник за по-близките села. С препитанието беше трудно — нямаше препитание за всички, планинско село беше, земята беше малко, не даваха и горите наоколо хляб за толкова люде, та мнозина от по-младите мъже ходеха по гурбет в Цариград, в България, във Влашко. Но като се връщаха гурбетчиите, донасяха в Дебрища и някои градски привички и склонности. От някое време в селото имаше мюдюр89, които управляваше селата по целия Железник. Дойдоха с него един мемур90 и десетина заптии с чаушин. Две години по-късно турците направиха в Дебрища казарма, настаниха там аскер с един юзбашия и двама мюлязими. Това не беше по волята на дебрищани, но тях никои не попита.
Мюдюринът си остана същият, като да бяха го забравили тук. В Дебрища дойде с жена си, имаше и едно около дванадесетгодишно момче, но то беше гърбаво и все болнаво. Нае си той къща на края на селото. Друга къща заеха на селския площад и там беше мюдюрството, там живееха мемурът и чаушинът с другите заптиета. Мюдюрицата не излизаше от къщи, а ходеше да й прислужва една селянка. Туркинята знаеше само своя си език, но дебрищанката, която отиваше всеки ден у нея, разправяше по селото за живота в мюдюровата къща. Никои в Дебрища не бе виждал мюдюрицата, а дебрищанката разправяше:
— Млада е още и хубава. Кадъна. Бела, с големи очи. Нищо не работи, само седи и кои я знай що мисли по цел ден. Загледа се през прозореца и с часове не се помръдва. Детето й се около нея. Като го приспи, седне до леглото му и плаче; сълзите й сами текат — жали тя за детето си. Невесела жена и кои знай какво й е още на сърцето. Сичко е оставила на мене и като седне да яде — по две залъчета. И детето й е такова, но то е болно. Ама и мюдюрът е такъв.
Синан ефенди, мюдюринът, беше също млад човек, сух, малко попрегърбен. Ходеше с доста овехтели дрехи, колената на панталоните му бяха издути, сюртука си закопчаваше от горе до долу. Кои знай откъде бяха научили това дебрищани, казваха, че бил учен човек и че султанът го изпратил в Дебрища повече като на заточение. Никои не знаеше дали беше доволен или недоволен тоя човек от съдбата си, но еднаж бе казал:
— Хавата е добра тук за момченцето ми.
Види се, и той жалеше много гърбавото си дете. Ходеше все с наведени очи, приказваше тихо, с глух глас, научил бе и няколко нашенски думи. Рано всяка сутрин, в определен час, отиваше в мюдюрството, стоеше там до късно следобед, пушеше цигара след цигара, изпиваше и по три-четири кафета. Рядко ще влезе при него дебрищанец или друг някои от околните села за някаква разправа и мюдюринът седеше по цял ден сам в канцеларията си. И може би беше по-доволен от тая си самотия — тъжен човек беше и той, огорчен, като да бе рухнало нещо в него. Учителят Милош Ванков трудно се сдържаше да не каже какво мисли, а бе влязъл той еднаж и при мюдюрина; едно от заптиетата бе набило двама негови ученици и Ванков бе отишъл да се оплаче. Те започнаха разговор, а Ванков и пред него не се сдържа.