— Турция — каза той — от петстотин години не е помръднала ни стъпка напред, всичко гние в нея. Ако има някои да се борят против властта, те не се борят толкова за свое царство, колкото се борят за напредък и свобода.
Мюдюрът му отговори с тихия си глас:
— Не мислете, даскал ефенди, че всички други в Турция са доволни от безредието и неправдите в нея. Борете се, даскал ефенди — каза му направо турчинът, — но недейте с оръжие и с кръв.
Такъв човек беше Синан ефенди и кои знае как бе станал мюдюрин на такова място като Железник, но чаушинът му Хасан и неколцина от заптиетата му бяха голямо зло за дебрищани. Също и другите заптиета — те пък бяха вечно гладни и жадни. А още по-голяма беда за Дебрища беше аскерът. Като дойдоха още първия ден, воиниците се пръснаха из селото, влизаха по дворищата, задигаха каквото им попадне за ядене, преследваха младите жени. Тогава ходиха селските старей при мюдюрина, а той ги изпрати при юзбашията в казармата. Юзбашията прибра аскера си и беше строг, биеше воиниците с камшик, но и сега някои от тях влизаха в селото. Аскерът често отиваше да гони комити из планините и тогава селото биваше по-спокоино, ала като се случеше комитите да убият някого от воиниците, връщаха се те още по-зли, та дебрищани държаха портите си затворени. Откакто бе дошъл аскер в Дебрища, млада жена не смееше да излезе сама ни по селото, ни по нивата или в гората. Не беше страхът само от простия аскер — по дворищата се заглеждаха и тримата забити91. Подмамил бе единият една млада невеста и тя бе почнала да го пуща в къщата си. Но тоя срам за селото не продължи много, йоле Ядрев, селският воивода, уби блудницата сред двора и, а друга такава жена не се намери вече в Дебрища.
Кузман Велянов, Милош Ванков и Йоле Ядрев бяха комитетските ръководители в селото. Йоле Ядрев беше овчар, повече с овци и кози се занимаваше, имаше кошара в планината, но за комитетската работа всякога оставяше и овци, и кошара. Имаше той шест деца и само две от тях бяха по-ячки, помагаха му донякъде, когато правеше сирене или събираше зимна храна за овците. Каза му някои за тия шест дребни деца:
— А бре, йоле, ти къде с тия шест деца, сиромах човек си, не е шега комитетската работа: и в затвор можеш да попаднеш, и турците може да те убият.
— Ами тъкмо за тия деца бре, люде, работя аз с комитета. Да видят те поне бел ден. Може аз да не дочакам, но като се освободи Македония, такова време ще дойде, че никои гол и гладен нема да остане.
Около тях тримата се събираха и други млади, пък и по-стари мъже в Дебрища, тях слушаха за всичко, а някои, отишли по гурбет, в писмата си до своите люде най-напред за тях тримата ще пишат поздрав, наравно ги слагаха с баща си и майка си. То беше заради Организацията — такава чест и обич имаше тя у всички. Не бяха се клели всички в Дебрища да служат на комитета, но всички бяха готови да служат и служеха, щом станеше нужда. В селската чета влизаха двадесет души — не беше нужно повече. Като се заговори по едно време да се нападне казармата, наскачаха готови за тая работа почти всички мъже в Дебрища, кои с пушка, кой със секира.
А някои и тъй, с голи ръце. В такова място и сред такива люде попадна сега Борис Глаушев. С Милош Ванков той и сега често водеше дълги разговори, те двамата не се насищаха да приказват и спорят. Ванков все носеше книги, отваряше ги, тупаше с ръка по отворените страници и викаше:
— Виждаш ли, виждаш ли какво пише тук? Ти не си чел това нещо. Ти все със своя ум съдиш за всичко, а един човешки ум е малко за големите проблеми. Писали са хората и са мислили — на, чети!
Борис вземаше послушно всяка нова книга, четеше я усърдно и после те двамата викаха и спореха за нея. Един път Ванков каза на Бориса:
— В некои отношения ти приличаш на съпрузите Ничови, еснафин и егоист си като тех. И ти като тех над всичко поставяш своята драгоценна личност, а в живота важно е масата, колективът.
— Нашият народ не е ли един колектив?
— Разбира се. Но ти всичко виждаш със своите очи, а требва да се слееш с колектива, да изчезнеш с него.
— Значи, да изчезна като личност.
— И това нема да е голема загуба, но аз ти казвам да поставиш колектива над своята личност, която не може да съществува без него.