„Кря! Кря! Кря!…“
Дона наведе глава и се усмихна едва-едва:
— Станах другарка на орлите.
Нейният истински живот беше вътре в нея. Това беше непрестанната й мисъл за Велко и тая сладостна, постоянна, все по-нарастваща тежест под сърцето й — нейното неродено дете. Дона следеше всяка стъпка на мъжа си из планините, летеше след него с бързите крила на въображението си и колко пъти сърцето й замираше от страх, макар да не знаеше де беше Велко по същото време и дали наистина беше в опасност. С много по-ясен поглед тя се извръщаше назад, към тяхното общо минало, проследяваше миг след миг времето от тяхната първа среща и виждаше всичко по-ясно, по-светло и отново преживяваше всичките си радости, дори негли с по-голяма сила. Повтарящата се радост в спомените хранеше душата й. От някое време в непрестанния трепет за Велко започна да гори, да се засилва друго едно чувство, скрито дълбоко в сърцето й. Това ново у нея чувство беше гордост. Разчу се, че при последното сражение Велко спасил с голяма смелост околийската чета от сигурна гибел. Дона се гордееше с Велко. Всеки бързаше да й каже по нещо:
— Твоят Велко спасил четата, учителке. Хвърлил се напред и я превел между щиковете на аскера. Твоят Велко, учителке…
О, такъв е Велко! Но Дона смирено навеждаше очи — не искаше да се показва горделива пред тия люде, които също се гордееха с нейния Велко и го обичаха.
Сега тя се страхуваше по-малко за него.
И още една опора имаше тя: детето. Живо беше вече то в утробата й. Вечер Дона седеше край огнището и шиеше пеленки, дрешки на детето си. Вече не минаваха по гърба й тръпки, като зли, хапливи насекоми, когато вятърът пищеше в кумина и чукаше като с ръка по прозорците. Скоро, скоро тя нямаше да бъде сама, скоро ще се чуе в тая глуха тишина, която заливаше и изпълваше малката къща като придошла, мътна вода, ще се чуе глас, нов и силен човешки глас. Дона сега и учениците си гледаше с по-други очи. Гледаше ги като майка и очите й бяха пълни с най-хубава надежда. Погледът й се спираше ту върху някоя руса главица, ту върху някои румени, издути бузи или срещаше две блеснали, чисти и дълбоки зеници и тя се питаше: „Какво ли ще бъде моето дете? Такава ли руса коса ще има, такива ли очи?…“
Така минаваха дните й: в тишина, в самотност, в копнеж. Нека минават, нека минават по-бързо, тя няма да ги спре. Нека дойде по-скоро денят, в които ще се роди детето й. И сетне тя ще чака деня, в които ще се върне Велко завинаги при нея. Кога ли ще дойде тоя ден? Тя ще чака, ще чака…
XII
Започнаха да падат първите слани и планината посърна опушена, като да я бяха близали буйни пламъци. Есенните ветрове прескачаха високите хребети, лудуваха из гората, брулеха листата й. Катеричките пълнеха дълбоките си скривалища по хралупите със зрели горски плодове, в храсталаците шумоляха лениви, натежали зайци, по жълтеещите се поляни минаваше Кума лиса с нов лъскав кожух, сита и смирена, а по скалите насреща весело фиюкаха с крила диви гълъби и гукаха издебело с пълни гуши.
Селим бей пак дойде в Рожден. Дойде пак с голяма тайфа и с цяла сюрия92 ловджийски кучета, но т си гонеше повече човешки лов. Изгърмяха пушки, тупотеха коне, дигна се кучи лай и цялата дружина на бея пак нахълта в двора на Добра Лозанова. Но тоя път тя не излезе да посрещне госта си и той побутна здраво залостената врата. Заблъска тогава беят с цевта на пушката си, но вратата пак не се отвори, а се чу иззад нея гласът на Добра, тих и потаен:
— Нема да отворя, бей. Комитите ми забраниха да те приемам, ще ме убият. Но ти разбий вратата и как ще мога аз да те спра, да те върна? После ти ще ми направиш още по-хубава врата. Хайде!
Селим бей хитро се усмихна. И людете му разбиха вратата с такъв шум и вик, че да се чуе из цялото село. Нададе писъци и Добра, заплака и детето й, пищеше жално и старата й свекърва, скрита в тъмната си дупка негде из къщи. Влезе беят най-после и Добра го посрещна с усмивка, но тоя път не беше много весела. Той разпрати по съседните къщи и другарите си заедно с конете и кучетата и като останаха сами с Добра, каза:
— Наплашили те комитите, виждам аз.
— Не е това — отвърна Добра. И добави: — Мъжът ми се връща. А има и нещо друго — ще се зарадваш ли? Аз съм трудна. От тебе.
— Тъй ли? — подхвърли Селим бей нехайно, едва-едва учуден.
Сега Добра млъкна и втренчи поглед в турчина. Очите й се размътиха от гняв. Тя продължаваше да мълчи и гледа бея, докато гневната мътилка в очите й се изля в няколко едри сълзи. Беят като че ли нищо не забелязваше.