Макар да беше пълна с люде къщата на Кузман Велянов, по прозорците й никой не се мяркаше. Само стопанинът на къщата, препасан с два патронташа и трети преметнал през гърдите си, обут в нови подковани цървули, често-често надзърташе иззад завеската на един от прозорците на горния кат; надзърташе оттам и войводата Чендов — следяха непрестанно те двамата какво ставаше в казармата насреща. До казармата нямаше повече от триста стъпки; една неравна камениста поляна се простираше дотам, тревата по нея беше вече прегоряла, зеленееше се тя тук-там, а пред самата казарма беше съвсем изпотъпкана. На няколко места по поляната се понадигаха скали, заровени дълбоко в земята, и Чендов се заглеждаше в тях — удобни бяха те за позиции срещу казармата. Рано сутринта се раздвижи целият аскер — имаше и сега до стотина души, ходеха на редици като жерави зад казармата, където бяха нужниците, позавъртваха се край няколкото бъчви с вода на горния край на двора, там беше и готварницата им, та се струпваха на големи групи да закусват. А щом понапече юлското слънце — всички се изпокриха на сянка навътре в казармата. Не се зеленееше ни един лист наблизу, агаларите не бяха посадили ни едно дръвче край казармата, може би от нехайство, но може би и от страх — да бъде наоколо отворено. Доста далеко оттатък се виждаха ожънати вече ниви, а още по-нататък се издигаше стръмно нагоре камениста чука. На отсамния край на казармата беше помещението на офицерите. Там се навъртаха двама вестовои, влизаха и излизаха в някакво ходниче, изнесоха да изтърсят някакви дрехи и завивки, плиснаха пред вратата леген с нечиста вода. Късно след това се показа сам юзбашията — висок, малко прегърбен, с бавни движения; той мина край стената с широки стъпки, влезе в помещението на войниците и се чуха там някакви крясъци — караше се, види се, на алябаците94 си, после със същите широки бавни стъпки се върна в офицерското помещение. Там наблизу, под един разкривен навес, стоеше часовой и се озърташе нетърпелив, но скоро и той сякаш се одряма. Жива душа не се мяркаше наоколо часове наред. Раздвижи се аскерът наново към пладне, смени се часовоят и пак всички се прибраха в помещението си на дълга следобедна почивка. Тихо беше наоколо и по-често се дочуваше глас или врата да тропне откъм съседните къщи.
Късно следобед клепалото взе пак да бие. Далеко се чуваха равномерните меки звуци. Това беше уречен знак. Навсякъде от селските къщи, дето имаше скрити четници, започна припряно раздвижване. Пристягаха се пояси и патронташи, навои и опинци, натискаха се над очите каскети, калпаци и дебърски кечета, преглеждаха се пушките и по пет пъти, изреждаха се всички по няколко пъти да надзъртат предпазливо през малките прозорчета. Рано беше още — това знаеха всички, но първият знак беше вече даден. Извади сега пушката си — дълга манлихера, и Кузман Велянов, сложи на главата си кожен калпак, който му бе донесъл Банков от София след много молби и поръчки — да не забрави той, какъвто беше нехаен към облекло и накити. Мнозина от рошавите комити поглеждаха завистливо новия калпак и най-вече Китан Щъркот. Той, Щъркот, нямаше никаква капа — ходеше все гологлав, с цяло щърково гнездо на главата си от нечисти, гъсто сплъстени коси. Когато успееше да умие главата си в някое село със сапун или поне с хума, косите му щръкваха по всички посоки, прави и твърди.
Препаса върху градското си сетре патронташ с петдесет патрона и Борис Глаушев, извади и той мартинката си, обу здрави, подковани опинци, които му бе набавил Кузман още преди време.
— Не се ходи комита с градски кундури — бе му казал Кузман. — То и дрехите ти не са за тая работа, но поне да си добре обут.