Ванков се загледа в него слисан, лицето му побледня и се чу как преглътна в настъпилата натегната тишина.
— Господин Нешев — започна той по същия начин, но неговият глас трепереше от огорчение и обида, — аз съвсем не искам да се разпореждам тук като у дома си. Исках само да бъда полезен. Щом мислите така, аз заявявам, че от тоя момент съм само един най-обикновен въстаник, наред с всички други. Редете и нареждайте вие. Но ще ви кажа и запомнете добре, господин Нешев, какво ще ви кажа: тоя народ въстана да свали едни тирани, но не въстана, за да издигне други тирани.
Той рязко се обърна, за да излезе от стаята, но пред него се изпречи Борис Глаушев и го спря с две ръце:
— Не, Ванков… стой, стой тук! — И като го задържаше с едната си ръка, той се обърна към Нешев, поклати силно глава, преди да продължи: — Не, не така! Ами Милош Ванков е секретар на тукашния комитет и тук е съвсем на местото си! И най-лошото е, ако в тия върховни минути ние се отдаваме на своите слабости и страсти. А ето кои са най-нужни сега — посочи той Чендов, Иван Пенев и Велко Скорнев, — ето: войводите! Тех ще слушаме сега, щом е дошло време да говори оръжието.
Шумът и врявата, които нахлуваха отвън през широко отворените прозорци, започнаха да стихват. Сред народа вън се бе понесла мълва, че людете от Началството се карат. Чендов премести пушката си от едната ръка в другата и само това рече:
— Е, хайде… Работа требва да се върши.
Сега всичко потръгна по-бързо и по-стройно, сякаш всяка работа сама се уреждаше. Завладяла бе сърцата на всички тия люде само добрата воля. Нешев стоеше все тъй намръщен, но вече не дигна глас за правда и предимства. Мълчеше някое време и Милош Банков с тъжно лице, но започнаха да го питат за едно и друго, та скоро забрави огорчението си. Не го оставяха на мира най-вече новите управители на селото — за всяко нещо идваха него да питат.
Премина и вън, сред насъбралия се народ, по площада, настъпилото за малко време смущение. Слънцето бе изгряло и трептеше ярък блясък по везаната руба на жените, по излъсканото оръжие на мъжете. На площадката пред училищната врата едвам-едвам се полюляваше знамето в ръцете на младия знаменосец, леко подухвано от утринния ветрец, пламтеше там алената коприна и проблясваха белите букви на юнашкия надпис. Към отсрещния край на площада отеднаж се надигнаха млади женски гласове — една голяма група моми и невести подеха стройна песен, а в същото време писнаха от две места гайди. Събраха се скоро двамата гайдари сред площада и се завъртя там хоро. Тук се бе стекло цялото село, а не бяха малко четниците и въоръжените мъже, които бяха дошли от другите железнишки села. Широкият площад беше пълен с люде от единия до другия си край, люлееше се, шумеше пъстра тълпа в блясъка на ранното лятно слънце.
Излязоха вън на площадката и по трите стъпала на каменната стълба пред училищната врата всички от Началството и четиримата нови управители на Дебрища. Знаменосецът дигна знамето с две ръце. Шумната врява по площада взе да стихва, млъкнаха една след друга и гайдите, бързо се струпа пред училището гъста навалица. Излезе напред на площадката секретарят на околийската чета Наумов с пребледняло лице, та се виждаше бледността и през рядката му брада. Той дигна ръка, но мълча един дълъг миг сред настъпилата тишина, после размаха някак сърдито ръката си и викна:
— Да живее свободна Македония!
Той, Наумов, който години наред бе проповядвал за бунт и свобода сред тия люде, сега не намери повече думи, за да ги приветствува с изгрялата свобода. Ала и не бяха нужни сега повече думи.
— Ураа! Да живей! — дигна се общ бик по целия площад. „хе—хее!“ — проточи се по околните височини глух, далечен ек.
Наумов разгъна лист хартия и прочете с разтреперан глас възванието на Главния щаб към народа. Той вече завършваше, но гласът му се издигаше още по-високо:
— … Последвайте, братя, вашите началници в този ден и се съберете под знамето на свободата. Упорствувайте, братя, в борбата! Само в упорство и дълготрайна борба е спасението ни… Да живее народът, да живее свободата!…
— Ураа! Да живей! — пак викна струпалият се народ, а знаменосецът размаха нашироко аленото знаме.
Когато стихна общият вик и остана само радостната възбудена врява на площада, слязоха долу, сред людете, тримата войводи и бързо подбраха всички бойци в три дружини, поведоха ги вън от селото с развято знаме. Чендов и Пенев заеха пътя за града и цялата местност Разполе, а Велко Скорнев хвана с по-малки групи по-важни места около селото — пътеки и опасни долища. Излязоха по Надолец и Разполе и всички други мъже, които нямаха оръжие или бяха по-стари или невръстни, надонесоха мотики, дикли95 и всякакви копачки, оставиха и въоръжените оръжието си, та всички започнаха да копаят окопи, да издигат стени от камъни. Сега тук се разпореждаше Иван Пенев — нали беше офицер — и каза къде да се копае и къде да се трупат камъни и дървета.