Горе, на позициите, окопите бяха вече изкопани, струпани бяха дървета и камъни, дето беше нужно, проточиха се яки прегради на стотици стъпки по Разполе и по Надолец през градския път. Но имаше и още много нещо да се дотъкмява, та войводите и всички от Началството все току ходеха нагоре-надолу или се събираха накуп да се съвещават и да решават. Разпределиха се людете на дружини, на чети и десетки и всеки знаеше мястото си, войводата си и десетника: разпределиха се и пушките, та където има бойци само с коси или железни вили и секири, да има и по някоя сигурна пушка. Имаше мнозина с добри пушки, особено между четниците — манлихери, мартинки, гръцки пушки, а и от избития аскер бяха взети към стотина маузери, но имаше също мнозина, които бяха излезли едва ли не с голи ръце — с вили, коси, секири и разни други острия. Повикаха войводите Блажета Рилков и му дадоха един турски маузер, както му бе обещал Кузман. Дошъл бе и той тук, все тъй бос и гологлав, разгърден, дигнал в ръцете си една тежка тояга с пънче на края, избрал си я сам в гората. Дадоха му пушката с двадесет патрона нямаше повече, — научиха го да я пълни, накараха го да гръмне и пушката не трепна в силните му ръце.
— Сега какво? — подметна му Кузман на шега.
— Сега… кажете само — не знаеше какво да отговори Блаже от радост и от вълнение. — Сега… турците!
— Само да ти излезе некой насреща…
— Само да ми излезе некой насреща! — повтори Блаже.
Поразместиха и топовете — да бъдат по-далеко един от друг, а Кузман избра още трима млади топчии: на единия топ остана той с двамата помощници, а на другия — по-старият му калфа с други двама помощници. У четниците имаше двадесетина бомби, донесъл бе от България няколко и Банков; бяха големи, тежки, с фитили и се палеха с огън — с някоя цигара или с кибрит. Разпределиха и тях по най-сгодните места за такова оръжие. На няколко места в селото се лееха куршуми, поправяха се и се почистваха оръжия.
Които от въстаниците отиваха да нощуват в селото, носеха сутрин храна и за другарите си на позициите. Бяха започнали да пристигат в Дебрища товари с брашно, с хляб, с месо, докарваха и жив добитък и от другите села по Железник: тук имаше и техни люде, събрали се бяха също и трите чети, а нали и цялото дело беше общо, народно? Имаше управители в Дебрища, но никой не даваше заповеди и команди за тия товари с храна и за още много други помощи, които идеха и от селото, и отвън за общото дело. Дебрищани не забравяха нито дори мюдюрина, кадъната му и гърбавото му дете — никога той, макар да беше мюдюрин, не бе ял толкова баници и тазгодишни пилета. Пазеше го стража пред вратата, дето живееше, но селото се грижеше за храната му — така бе наредено, пък и никой не бе запомнил със зло добрия човек и болното му дете. Грижеха се дебрищани и за пленения аскер — хранеха го, лекуваха, както можеха, и ранените аскери.
На петия ден се показаха турци. Въстаниците сякаш ги бяха позабравили, макар все за тях да се готвеха. Пръв ги забеляза Китан Щъркот, та му се смееха:
— Нели си щърк, с дълги нозе, надалеко виждаш и без дюлбия96.
Бяха двадесетина конници. Появиха се най-напред на най-отдалечения рид откъм полето. Китан Щъркот тогава викна:
— Е-хе! Турци.
Той сочеше с ръка, но те бяха още толкова далеко, че някои и сега не можеха да ги видят. Насочи Иван Пенев бинокъла си.
Едващо се показаха турците на тоя далечен рид, спуснаха се в дълга редица по един, по двама в някакъв дол и изчезнаха. Но Пенев не сваляше вече бинокъла си, не сваляше очи и Щъркот и още мнозина от въстаниците гледаха все натам. Не мина много време и турците се показаха на друг един, по-близък рид и пак изчезнаха. По тия ридища и долища накъм полето имаше безброй пътеки и проходи, та можеше да се мине навсякъде с кон леко и бързо. Турците се изкачиха и на друг, още по-близък рид. Сега се виждаха по-ясно и Пенев каза:
— Башибозук. Но има и двама военни между тях. Съгледвачи.
Изчезнаха отново. Въстаниците ги чакаха да се покажат на още по-близкия рид и те не закъсняха много. Показваха се пак тъй, по един, по двама и се събраха горе на рида, спряха се там. Тоя път не бързаха да се скрият — те разглеждаха оттам въстаническите позиции. Струпали се бяха по окопите на Разполе всички въстаници и не беше трудно да се видят от насрещния рид, виждаха се сигурно и окопите — прясната червеникава пръст и наредените тук-там камъни, виждаше се и знамето. Нека гледат! Никой не мислеше да се крие. Някой извика пискливо:
— Ха де! Елате по-близу де! Обадиха се и други от въстаниците:
— Да им пуснем по един, а! Или с топовете бре!… Войводите мълчаха. Нямаше защо да се горят патрони без полза и да мислят агаларите, че гяурите стрелят от страх. Но и те сега стояха дълго там — не посмяха да се приближат повече. Вместо да се спуснат в отсамния дол, проточиха се в дълга върволица надясно по рида и там се спуснаха в дола, сетне въстаниците ги видяха да се изкачват нагоре в планината, вдясно и някак зад Дебрища.