Като изтласкаха селяните от гората, турците ги задържаха няколко часа на една поляна, под жежкото августовско слънце. Час по час някои от аскера влизаха и сега между изплашените люде, биеха ги, мушкаха ги с ножове, караха ги да събличат по-здравите дрехи и ги задигаха заедно с други вещи, които грабеха от ръцете им. А близу там, на другия край на поляната, под зеления шатър на един явор седяха неколцина от по-големите началници на аскера. От време на време при тях идваха войници и донасяха за претърсването на гората. Селяните не смееха и да погледнат нататък. По едно време големците излязоха изпод прохладната сянка на явора и се приближиха към пленниците. Водеше ги най-старият между тях, около петдесетгодишен мъж, шишкав и с дебели устни, с някакви златни знаци по униформата му. Той се спря и изгледа с тежък поглед неволниците. Войниците, които ги бяха обградили с жив кордон, се наежиха. Големецът дигна ръка и заговори с глух гъгнив глас. Лицето му лъщеше на слънцето, обляно в пот; явно беше, че трудно понасяше лятната горещина. Селяните слушаха с покорно наведени глави, но не разбираха нищо от словото на турския големец. Като свърши той и се отдръпна пак под сянката на явора заедно с подчинените си, един от войниците завика кресливо на развален преспански говор:
— Ха си вървете по къщите бре! Какво чакате? Вашата майка гяурска! Миралаят каза, че нашият цар ви прощава, ама ако дигнете още един път глава — сички ще ви изколим! Така да знайте. Късметлии излезохте, мамицата ваша, миралаят е харен човек. И кажете на вашите, които са с комитите, да се предадат, че сички ще ги избием, ако ги заловим с пусат99! Хайде, тръгвай! — и той злобно ритна застаналия пред него рожденец.
Селяните се раздвижиха, подканяха се със сподавен шепот, побутваха се — по-скоро да се махнат оттук, да се скрият от очите на турците. И скоро се разпиляха по пътеките накъм дворищата си рожденци, а с тях и неволните им гости от Дебрища. Дона остана между последните на поляната, с детето на ръце.
Тя беше като унесена — всичко виждаше и чуваше като през някаква преграда.
— Ами ти, учителке? — питаха я селянките около нея. — Къде ще вървиш сама там, горе? Хайде върви с нас, хайде. После ще си идеш в къщи.
И тя се остави да я поведат.
Селяните бързо изчезнаха, изпокриха се, като да потънаха в земята.
Засвири отново войнишка тръба. Войниците, които продължаваха да претърсват гората, като че ли тъкмо това бяха чакали и веднага започнаха да излизат измежду дървесата по един, по двама, на цели групи. Началниците им ги прибраха долу, край реката в долината, дето димяха още от сутринта казани с чорба. Сега тук имаше над две хиляди души аскер. Не след много време колоната на аскера се повлече нагоре по пътя за Дебрища и за града. А по дворищата отсам, между развалините на изгорелите къщи, започнаха да надничат и да се подават ту тук, ту там рожденци, сякаш тревички в полето, затиснати от тежко колело, но те една след друга отново се изправят, след като колелото е отминало.
VII
Тъжен беше животът на старите Глаушеви, откакто останаха сами двамата в голямата къща. Отиде Борис в Дебрища заради жена си и не беше много далеко дотам, но той рядко идваше да ги види. Тъгуваха много двамата стари люде в самотата си, но и в това беше голямата им обич към единствения син, към единствената рожба — да не се месят в живота му, да не му са спънка и товар. Не бе тръгнал Борис по лоши пътища, за да го спират. Наистина, той бе започнал живота си не както те биха желали — не толкова защото се ожени за селянка, а защото се ожени още много млад. Но нали той беше доволен и щастлив в новия си живот? А като се увлече Борис толкова много в народните работи, не беше Лазар Глаушев човек, който да отклони сина си от такъв път. Какво е по-достойно за човека от това — да се бори за народа си? Целият живот на Лазара Глаушев беше такава борба. Някога той не бе мислил за себе си, не бе жалил себе си и сега жертвата беше сто пъти по-тежка — животът и щастието на рожбата бяха сто пъти по-ценни от собствения живот и собственото щастие, но Лазар Глаушев тъкмо с това сега чувствуваше в себе си голяма сила, че можеше да премълчи, да претърпи страховете си за сина. Няма да покаже той слабост в нищо и нека да свърши животът му, както е почнал, макар сега, на стари години, по-тежък, по-тревожен. Той се боеше за сина си, тъгуваше за него, но сърцето на стария човек беше пълно и със сладка гордост, че Борис беше тъкмо такъв — чист душевно, храбър, възторжен, достоен човек.