Райко Кутрев цял се изчерви, пъстрите му очи потъмняха и той втренчи в Церски остър, гневен поглед, но колкото се гневеше на дърводелеца, който предизвика в него такова видимо смущение, още повече се гневеше на себе си, че бе показал слабост. Той рече бързо:
— Име нема да кажа. Не е нужно. Това се случва за пръв път и може да е от глупост. Но ти, Стефо, каза: който от нас не може да пази тайна, ще получи не само прът, а може и главата му да падне. Вие знаете какво е казано в нашата клетва за организационната тайна. — Като забеляза, че Стефо се готвеше да му възрази, той махна с ръка: — Стига толкова. Каза се вече всичко.
Стефо Церски не искаше да се подчини. Той скочи, какъвто беше доста едър, прав, с дълги здрави нозе, и рече остро:
— Не, даскале… Ти искаш тъй да мине, но в нашата работа строгост е нужна.
— А ти искаш направо през очите. Не бой се: аз ще направя каквото е нужно.
— Стефо — обади се със сговорчива усмивка другият десетник, Богдан Кочанов, — ти немой толкова строго, ние сички сме още аджамии15 в тая наша работа. И с тебе може да се случи да се изтървеш.
Стефо Церски пак искаше да възрази нещо, но се чуха гласове от всички страни:
— Стига, стига… Той, даскалът, знай…
Мълчеше само Панту Кътърката и следеше с поглед кой ще заговори. Райко Кутрев на няколко пъти срещна погледа му — синкав, студен, дебнещ.
Разговорът продължи. Доколкото събраните тук засягаха организационната работа, то беше повече около паричните вноски или около оръжието — кой колко е внесъл, колко има да се внася, кой какъв револвер си е купил или щял да си купи, а десетникът Богдан Кочанов, който изглеждаше тих, разумен, сдържан човек, дълго убеждаваше другарите си, че една не много голяма челичена и добре наострена кама е по-сигурно оръжие от револвера. Някак чудно изглеждаше, че тъкмо такъв смирен, приветливо усмихнат човек говореше с увлечение за оръжие и още повече когато неочаквано измъкна от пояса си една кама и започна да показва как може най-сигурно и най-лесно да се погуби човек. Тия млади люде често избухваха и в дружен весел смях — не само за оръжие приказваха те. От време на време пък ту един, ту друг ще се докосне до нещо, което караше всички да се умълчат, да се заслушат, да се развълнуват; ще спомене някой за турски злодейства и насилия, ще изрече друг думи за волност и правда, ще преминат пред погледите им някакви далечни, неясни видения, ще премине през сърцата им трепет на още по-неясен копнеж. Затова бяха тия срещи толкова чести, а другаде някъде из града ставаха и други такива срещи или щяха да станат на другата нощ. Най-сетне младите мъже започнаха да се разотиват — по един, по двама и все по затънтените улици, да не ги срещнат нощните девриета без фенер, а често с револвер или кама в пояса. Ето и затова бяха още по-желани тия другарски срещи, че бяха тайнствени и свързани с опасност.
Райко Кутрев не изпусна от погледа си Кътърката през цялото време, а когато се накани да си върви и той — сам, никой не го покани за дружина, — Кутрев му каза:
— Ти остани за малко, Панту. Искам да те попитам нещо.
Те останаха сами и Кутрев веднага започна: — Ти си… за тебе ставаше дума тая вечер. То е предателство, да се разправя какво говорим по народната работа. Не знаеш ли? Ще ти простим, понеже е за пръв път. Но ти си говорил, като да се заканваш и… като да ти е жално за турците. А, какво ще кажеш…
Кътърката го гледаше навъсен, със зли очи и нацупени устни. Не отговори направо, а попита с издрезгавял глас:
— Тебе Марето ли…
Кутрев кимна мълчаливо: да. Той не се и опита да скрие и отеднаж му се стори, че нямаше защо да крие тъкмо защото разговорът им беше във връзка с Марето. Обхвана го изеднаж някакво прояснение, но само за един бърз миг. Кътърката се опита да се усмихне дружески, дори съучастнически и рече:
— Тя ми е братучедка… — Знам.
— Аз на шега.
Кутрев бързо го прекъсна:
— С тия работи и шеги не бива да се правят.
Той млъкна. Мълчеше и Кътърката и гледаше упорито учителя със същия зъл поглед; усмивката изчезна от лицето му, около нацупените му устни се показа едвам доловима бледност. Гледаше го, без да мигне, и Кутрев. Стиснал челюсти, той си мислеше: „Тоя човек крие лоши мисли. Но нищо нема да ми каже, нищо. Аз требва да го уловя на самото место…“ После рече:
— За добър другар аз душа давам. Но мога и главата да ти откъсна. Хайде сега, Пантуше, добра ти нощ.
Панту Кътърката пак нищо не отговори; само бледността около устата му се сгъсти и се разля по-нашироко. Той наведе глава и се отправи към вратата.