— Стой бре — чу се изеднаж дрезгав глас, но Дончо сякаш не го дочу и продължаваше да влачи нозе по пътя. — Стой бре, гяур, не чуйш ли!
Дончо погледна предпазливо нататък — нямаше съмнение, турците викаха по него. И обърна той към тях виновно, дори глупешко лице:
— Що рече, ага? …
Надигали дълги, тънки железни шишове, турците обградиха и него, и добичетата му. Кираджията се смути и нададе ненужни викове по добичетата си:
— Тпррр… Стой, пусто!…
Добичетата стояха вече, навели глави уморени, жадни и току изпръхтяваха от сухия, горещ прах, който лепнеше по муцуните им, в широките им ноздри. Един от турците заби шиш в пълните врещи и току извика:
— Аха, аха! Вижте тука!
Железният шиш бе ударил в нещо твърдо.
— Скоро разтоварвай да видиме що носиш ти бре, гяур! — развикаха се колджиите и сами се заловиха да развързват въжетата.
Врещите бяха свалени на земята и неколцина от турците се нахвърлиха да ги развързват. Наоколо бяха се насъбрали някои по-любопитни от пътниците и Доне току се мушна между тях, за да избяга, но двама от колджиите се втурнаха след него, уловиха го, задърпаха го. В същото време друг от турците рече доста високо на турски, озадачен и уплашен:
— Кардашлар17! Какво е това… Вижте!
Той държеше в ръката си една доста голяма желязна топка; току-що я бе извадил от врещите с ориз. Тогава друг някой от турците или пък някой от пътниците, по-осведомен, нададе вик:
— Бомба!
Това страшно оръжие, за което се говореше вече навред, имаше и на турски, и на български едно и също име.
Доне Стоянов заедно с добичетата му и с опасния им товар бе отведен в най-близкия битолски полицейски участък. По пътя за участъка той успя незабелязано да глътне писмото, което му бе дал Делчев за комитета в Битоля. Малко по-късно, обграден от заптии, той бе отведен в битолската тъмница и бе затворен в долап18. Тук бе оставен сам. Беше и тъмно. Доне опипа стените наоколо — едва имаше място да се обърне. Но така ли ще стои в тъмното между тия стени… Той се отпусна долу, на пода, подпря гръб. Нямаше къде да протегне и нозете си дори, седеше свит, обхванал с ръце колената си. Тихо беше наоколо и му се струваше, че е някъде накрай света, сам, изоставен. И гласно въздъхна:
— Ех, господи…
„Гледай ти — мислеше си Доне. — Преди малко там, на пътя, на полето с кончетата си, а сега сам в това тъмнило…“ В паметта му бързо и непрестанно се повтаряше това, което преживя през последните час-два време, ту последователно, миг след миг, ту разпокъсано; пред погледа му изпъкваха лица, разкривени от страх или от ярост, в ушите му звучаха думи на чуждия език, пълни със закана, той чувствуваше по тялото си и болки от нанесените му удари в участъка, после тук, в затвора. Дончо не беше много уплашен. Не беше и много изненадан от това, което му се случи. Като че ли го бе очаквал, макар не така, както мина, както изглеждаше сега. И това дойде изеднаж в ума му, стори му се дори, че изрече мисълта си гласно: — Ха сега, господин Делчев… да видим какво ще става…
Бързо се разнесе из целия град страшна мълва; колджии заловили цели товари с бомби и динамит; да се запали това нещо — целият град ще литне във въздуха. Заловени са и комити — искали да ударят пашовия конак, затвора, двете казарми край града: бялата и червената… В Битоля имаше българи, гърци, власи, турци, евреи и всеки по своему приемаше тия страшни думи. Истината знаеха само властите и людете от революционния комитет. Комитетът нареди на по-известните организационни работници да се скрият, докато се види какво ще предприемат турците. Битолският валия покани на съвещание в кабинета си пашата — командир на гарнизона — и вилаетския полицейски началник. Той помоли полицейския началник да докладва за случката. Но не дочака доклада на полицая и дигна ръце в отчаяние, разтърси ги нервно:
— Бомби, ефендилер19! В града са открити бомби! Аз ще трябва веднага да донеса в Истанбул. Ще научи и султанът! Той не може да търпи и само да се спомене тая дума: бомби! Но говори, говори — обърна се той наново към полицая.
Полицейският началник беше нисък, много пълен турчин, гушата му бе легнала като полумесец върху яката на мундира и той посегна да разкопчае твърдата яка, преди да започне доклада си. Заговори с гърлен, хриплив глас и бързо се задъха, та и докладът му не продължи много:
— Заловен е, валипаша ефенди, един дрипав кираджия с три коня. Ориз карал чак от Щип. В чувалите с ориза се намериха гюллета… празни, но те се пълнят с барут и… Намериха се и няколко оки… хм… от новия барут… дидинамит го наричат. — Полицейският началник явно се опитваше да намали значението на случката, той дори избягна да спомене страшната дума бомби и неочаквано обърна приказката, като примига лукаво с очи: — Ами, валипаша ефенди… да не съобщаваме в Истанбул за тая работа… Защо — обърна се той и към гарнизонния началник с подмилкващ се тон: — … защо да безпокоим там чак и султана?