Дебелите вежди на валията се събраха в скръбен триъгълник над провисналия му доста зачервен нос, червеникави петна се появиха и по лицето му. Той също се бореше с мисълта да не съобщава нищо за бомбите в Цариград и започна колебливо:
— Да не съобщаваме… Е добре, но… — И той изеднаж размаха и двете си ръце, каквито бяха сухи и дълги: — Не, не! Как ще скрием такова нещо! Веднага ще пратя телеграма. Ами то и само, от ухо на ухо, ще стигне чак до Истанбул. Не е за шега, бомби сред Битоля, бомби!
Той клатеше глава, махаше с ръце на всяка своя дума, наново обхванат от големия си страх поради бомбите, но се боеше и от началника на гарнизона — да не прояви слабост пред него и той да го издаде в Цариград.
Най-сетне заговори гарнизонният началник. Той беше висок и мършав, кокалест мъж, цял изгърбен, изкривен беше и дългият му врат с едра, ръбеста адамова ябълка; тясното му лице сякаш беше разделено на две от дълги, издърпани встрани, вече прошарени мустаки; над рошавите му вежди беше ниско притиснат необикновено висок фес, насочен застрашително напред като дуло на оръдие. Гласът му прогърмя рязък и кънтящ:
— Комити, комити! Все за тях се говори от някое време. Ето ги сега в града ни влязоха. Бомби са ни вкарали, динамит. Какво чакате, какво се потривате още? Заловете ги. Затрийте ги до крак! Ето сега тоя, заловения… Той ще каже и другите. Заловете ги! Това ще ви поискат от Инстанбул.
— Евет20… — закима валията и петната по лицето му станаха още по-червени.
— Евет! — изхриптя с изблещени очи полицейският началник и като че ли никога нищо друго не е мислил. Той цял се съживи, дишаше тежко, задъхваше се, но успя да каже, макар да не му стигаше въздух, та замахна и с кръглия си, мек пухкав юмрук, за да засили и гласа, и думите си: — Ад, ще ги изловя до един, ще ги затрия до един!
Четирима заптии дойдоха с фенер и изведоха Доне Стоянов от тесния долап. Поведоха го по един дълъг, тъмен ходник, минаха край една отворена врата и тогава неволникът видя, че вън беше нощ. Свиха по друг ходник, слязоха по няколко стъпала и влязоха в широка стая. Доне се спря до вратата — не искаше да влиза тук, не искаше да върви по-нататък: откъм вътрешността на стаята полъхна топъл въздух, той видя сред стаята голям мангал с разгорени въглища, до мангала стоеше друг турчин, по риза, със запретнати ръкави… Доне видя всичко, разбра всичко, не искаше да върви по-нататък. Едното от заптиетата, които вървяха след него, го блъсна напред и затвори врата га на стаята, завъртя ключа й. Доне се видя пред самия мангал, топлината на огъня опари лицето му. В разгорената жар беше мушнато голямо джезве, край мангала бяха наслагани железа — куки, шила, щипци… Доне виждаше всичко, усещаше всичко с необикновена яснота, макар да му се струваше, че всичко това не беше действително, че беше сън, който едва сега започваше. Тоя турчин до мангала, осветлен от разгорената жар, от фенера, който се полюшваше в ръката на едно от заптиетата, от друга една пушлива ламба, закачена встрани на стената… Доне виждаше турския му пояс — бял, но доста зацапан, шарената му риза, провисналите му панталони, виждаше ръцете му — мускулести, космати, — после дигна поглед към лицето му. Лицето на турчина беше кръгло, устата му — широка, едва-едва отворена, по долната му устна, дебела и отпусната, проблясваше лига; турчинът дишаше през устата си тежко, шумно. Доне усети, че и неговото гърло започна да се стиска, дишането му се затрудняваше, въздухът в стаята беше много топъл, задушен. И пак му се стори, че сънува — уж всичко виждаше ясно, всичко усещаше, пък изеднаж се появяваше нещо ново и неочаквано. Така неочаквано прозвуча и гласът на турчина — остър и плътен, като че ли отеднаж се отпушиха и двете уши на Доне. Преди да проговори, турчинът помръдна с ръка, посочи мангала, джезвето в огъня, железата долу на пода:
— Видиш ли… ето огин, ето железа, ето горещи яйци в джезвето. Ша кажиш сичко. Ако не кажиш, ша горим сос железа, меса ша късам, горещи яйци тука, под мишниците, ша турим. Ша кажиш сичко. Ето, юзбаши21 Осман ага ша пита. — Той посочи с глава някъде встрани.