Доне се обърна бързо нататък — сънят продължаваше. Край една от стените седеше на стол дребен човек в полицейска униформа: редица металически копчета проблясваха на гърдите му при светлината на фенера и ламбата; дребно беше и лицето му, очите му се губеха в две черни сенки, чернееха се и дълги, провиснали мустаки, фесът на юзбашията се червенееше накривен над едното му око. Юзбашията посегна бавно към едно малко дървено столче до нозете му и взе оттам доста големичко шише, дигна го, шумно отпи една глътка; полъхна мирис на ракия. Той сложи шишето пак на столчето, обърса, без да бърза, с опакото на ръката единия, после другия си мустак и пак тъй, без да бърза, изтихо попита:
— Ти комита ли си бре?
Доне, като се улови веднага за гласа му — такъв тих, кротък, примирителен и дори сладкозвучен беше гласът на юзбашията, — бързо отговори:
— Не, ага, не съм комита.
— Лъжеш — прозвуча все така тихо и кротко гласът на юзбашията нататък, към стената; току над главата му се виждаха две малки, тъмни прозорчета — там, покрай прозорчетата, сигурно е по-прохладно… Тихият глас прекъсна мислите на неволника: — Кажи, кой ти даде бомбите?
— Не знам, ага, нищо не знам. Не знам кой ги сложил в чувалите.
— Лъжеш.
Доне цял се обърна към него, махаше с ръце, ширеше пръсти, блещеше очи:
— Казаха ми: ще закараш тия врещи с ориз в Битоля. Ще ги разтовариш во Влашки хан; там ще дойде да ги потърси един евреин… Исак. Теглихме ги, товарихме. Аз никога не развързвам, не бъркам в стоката, чужда стока пренасям. Откъде да знам какво са сложили в ориза… тия железни топки… За пръв път ги видех и аз, когато колджиите…
Той подигна рамена и млъкна, втренчил широко разтворени очи в юзбашията — как ли ще приеме той думите му. Ами това наистина можеше да бъде така т Доне на това ще държи докрай. Юзбашията посегна пак към шишето и пак отпи една голяма глътка. И пак рече:
— Лъжеш. В Битоля евреи Исаковци колкото щеш. Ти лъжеш.
— Не лъжа, ага. Ще се закълна в децата си.
Той говореше, като че ли и сам вярваше в лъжата си. Юзбашията попита:
— Къде натовари ориза? Откъде идеш?
— От Щип, ага. Там натоварих.
— Ето сега право си каза. Кажи сега сичко и за бомбите. Ами ние тебе не ти се лютим — омекна още повече гласът на юзбашията. — Ти си кираджия човек. Каквото ти дадат, това ша товариш, това ша носиш. Де, де: кажи сичко.
— Казах, ага. За тия, за… бомбите нищо не знам…
— Деци имаш, а?
— Имам — потрепера гласът на Доне.
— Язък22 за деците ти бре… Ако крийш, живо нема да те пуснем. Ако кажиш, ша те пуснем. Който дал бомбите, него ша държим ние. Кажи, ха кажи. Кой ти ги даде, на кого ги носиш тука.
— Казах… Нищо повеке не знам.
Юзбашията махна с ръка на турчина, който беше по риза, и пак посегна към шишето с ракия. Турчинът придръпна запретнатите си ръкави, намушка железата в жарта, побутна и джезвето, чу се как изтънко зашумя в него вода. После съблеченият по риза турчин направи знак с глава на заптиите. Те и четиримата се нахвърлиха върху неволника. Той се остави в ръцете им. Съблякоха го до пояс, изуха опинците му, дебелите вълнени чорапи, които бяха оставили всичките си шарки върху босите му нозе. Вързаха ръцете му отзад, вързаха здраво и нозете му. Проснаха го ничком на пода, близу до мангала. Съблеченият турчин дръпна от огъня един от железните шишове — желязото бе се нагорещило до червено. Турчинът замахна и драсна една черта по голия гръб на Доне със зачервения връх на горещото желязо. Доне цял потрепера и мъчително изхлипа — не можа и да викне от изненада и болка, която мина сякаш през самото му сърце. Стаята се изпълни с миризма на изгоряло месо. Някъде по-далеко, но ясно се чу все тъй тихият, кротък глас на юзбашията:
— Говори… говори…
Доне стисна зъби. Палачът отново замахна с нагорещеното желязо.
Доне отвори очи, но съзнанието му беше все още замъглено. Остри, парливи болки пронизваха тялото му, горяха гърба му, ръцете, нозете долу. Най-напред идваха тия болки, пронизваха сърцето му, после мъжделееха, проблясваха мислите му — разпокъсани, безредни, в тъмнина някаква, която беше пак в него, потискаше го, тежеше в душата му, изпълваше я цяла. Разпокъсани, разбъркани идваха отдалеко и спомените му, той не знаеше кое се бе случило преди час или два, преди няколко дни или преди години. И все му се струваше, че с него сега, до него беше Гоце Делчев…
Той не се решаваше да се помръдне, чувствуваше, че ще разгори още повече болките си, и едва извъртя очи на едната страна, после на другата. Стаята беше празна, тънеше в мрак, на пода някъде към вратата беше оставен, цял опушен, мижав фенер. Доне изеднаж си спомни ясно за палача, за юзбашията, за другите турци, които бяха го държали, бяха го притискали към пода, докато палачът… и той затвори очи уплашен — сякаш да не ги вижда повече. Но в стаята беше тихо, тихо беше навред. В светлината на фенера на прашния под се показа едър, космат плъх, по-дигна, завъртя муцуна накъм Доне и бързо се шмугна някъде в тъмнината, изплашен от собствената си сянка; Доне не го видя, — не чу и тихия шум на бързите му крачета. Той се ослушваше в мислите си, чуваше гласа на Делчев и своя собствен глас, а в сърцето му гореше болката, която сковаваше тялото му, тежеше и страхът му, да не би всичко да почне отначало. А още по-силен огън изгаряше гърлото му, устата — изгаряше го непоносима жажда.