Сега близу пред него се тъмнееше широката напета фигура на учителя, той виждаше как равномерно и здраво стъпваха в снега младите му нозе и вървеше подире му — не би се уморил, не би се поколебал никога не би се спрял ни до края на света. Гласът на Делчев го събуди като от сън:
— Чуваш ли? Требва да са некъде много далеко… Коле се ослуша. Далеко някъде в студената късна нощ виеха вълци. Едвам доловим се надигаше далечният вой, самотен и тъжен, но и пълен с животинска ярост. Коле каза:
— Те сега ходят на големи глутници. — Той веднага продължи и се чувствуваше как се усмихва в тъмнината: — Сега те… Малък Сечко… събират се на сватби.
Усмихна се някъде пред себе си и Делчев:
— Хм… Сватби, но… и гощавка си търсят.
Коле неволно попипа с премръзналата си ръка широкия пояс, с който бе пристегнал кръста си, и в него тежаха револвер и дълга кама. Но той като че ли се уплаши да не би Делчев да забележи движението му и бързо дръпна ръката си — от вълци ли ще се уплаши!
Двамата самотни пътници вървяха вече близу два часа. Наоколо не се виждаше нищо освен снежната покривка по земята, която чезнеше недалеко там в непрогледен мрак, надвесил се ниско от беззвездното небе, изправил се от всички страни като черна стена. Двамата пътници сякаш не знаеха откъде бяха тръгнали и накъде вървяха, но Делчев все следеше с крайчеца на окото си ниския бряг, който ту се чернееше, ту изчезваше в снега — виждаше се как се точи по цялата дължина на пътя. С двамата самотни пътници непрекъснато беше и вятърът, който бе останал след нощната буря, и ту ги изпреварваше далеко напред, ту ги пресрещаше упорит и зъл. Той отнесе някъде в тъмнините и вълчия вой.
Пътниците неусетно навлязоха в някаква рядка гора. Наоколо стана по-тъмно. Стесни се кръгът на белеещия се сняг, тук-там в снежния зрак призрачно се тъмнееха дебели, голи дънери, а нощната тъмнина се сключи още по-ниско над главите им. Делчев забави стъпки, та обущарят вървеше току зад него. Не се виждаше сега никакъв път — движеха се те между дървесата по някакво смътно чувство за път и посока. И Гоце едващо не се спъна в някакъв човек с ямурлук, легнал там, притиснал се до един дънер.
— Гледай ти… — промълви Делчев. Легналият нито се помръдна. Делчев леко го побутна с крак. Той изеднаж скочи ведно с ямурлука си и се изправи пред двамата пътници едър мъж, качулката на ямурлука му подпираше нощното чернило над главите им. Той продума бързо-бързо:
— Ей сега поседнах тука, до дървото…
— Ха… поседнал си — чу се гласът на Делчев тих и строг. — Кой те знае кога си седнал и кога си заспал. Не знаеш ли… на такова време… Може да не се събудиш никога. Кой си ти, какъв човек си…
— Чакам — отвърна непознатият, после се поколеба за един миг и току изрече бавно, отчетливо, заучено: — Баба Бояна е болна.
— Яла е много боб — отвърна Делчев.
Това беше уговорена парола. Непознатият беше селянин от близкото село, изпратен беше от селския комитет да посрещне двамата нощни пътници и да ги въведе в селото.
— Е, добре… каза му Делчев. — Добре си запомнил. Но като тръгваш друг път на такава работа, нема да заспиваш. Можехме да се разминем. Ами и вълци може да те изедат бре!
— Аха… Чух ги как вият — отговори простодушно селянинът.
Те тръгнаха и тримата през гората. Влязоха неусетно в селото тъкмо преди да се раздени.
През тия няколко дни и нощи Коле беше в един постоянен, но тих, сдържан възторг, който гореше само в погледа му. Коле беше непрекъснато с Делчев, те се хранеха от една паница, спяха гръб до гръб по тъмните селски пондила25. Пътуваха нощем от село на село, в тъмните беззвездни зимни нощи, гонени от злия вятър, но вече не оставаха сами — придружаваха ги винаги по един или двама селяни и обущарят чувствуваше, че някъде наблизу има и други люде, мъже, жени, деца, все прости селски люде, които сякаш следяха всяка тяхна стъпка по заледените пътища, посрещаха ги край пламтящите огнища по задимените селски къщи, хранеха ги с топла чорбица и черен хляб, постилаха им вълнени черги за почивка и сън. Гоце Делчев събираше около себе си селяците, питаше ги за едно и друго, говореше им за техните собствени тегла и грижи, за общата народна надежда, а те се притискаха около него и с такива очи го гледаха, че Коле чувствуваше как люта ревност гризеше сърцето му. Все му идеше да се скара на тия груби люде, но Делчев, види се, бе доловил сърдитите му погледи и еднаж му каза:
— Добра, човешка дума те не са чували. Ти ще видиш какви ще станат след година или две… Те са нашата сила, Коле, селяците.
Всяка нощ тръгваха с тях по един или двама селяци, водеха ги в тъмнината по непознатите пътища, пазеха ги от лоши срещи и ги предаваха в следващото село в също тъй здрави, верни ръце. Двамата пътници не изостанаха никъде по дългия и опасен път, не останаха без залък хляб, без покрив. Делчев беше много радостен: