— Ти излез, поразходи си низ града. Види се с другари, иди у тетките си, иди да видиш и Крайчеви…
Тя иска да му е приятно, весело и не пита собственото си сърце. Борис не бърза да се отдели от нея. Той по своему чувствува радостта от тая близост с майка си и не бърза да се отдалечи. Върви по стъпките й, както някога, когато беше малък; все гледа да се докосне до нея, слуша ненаситен гласа й, всяка нейна дума, от нея чака все нещо добро и хубаво за себе си. От нея се излъчва някаква топлина, някаква сила, с която се храни душата му. Колко много я обича той и и много иска да я зарадва с нещо, да направи нещо хубаво за нея. Тя застава срещу него за една минута и той пак вижда, сега и в блясъка на слънцето, колко много са побелели косите й. Неясна тъга и някакъв страх обхваща сърцето му, но ето милата му майчица се усмихва и бързо преминава всичко. Тъмните й очи блестят, зъбите й са все тъй бели и здрави, той и не забелязва сгъстилите се ситни бръчици по лицето й, двете очертани вече бръчки около устата й, не забелязва по лицето й сянката на изминалите години, както не забелязва и скритата в погледа й тъга — неговата майка е все тъй хубава, мила и весела…
По пътеката край чешмата оттатък се показва една от внучките на Костадиница. Беше десетинагодишно момиче, дребничко, но напето, с опнато гръбче. То се бе запътило към отворената порта с бързи, закрепнали вече стъпки, живо обърна лице насам и гласецът му звънна:
— Добър ден, тетко Нийо.
— Добър ден, девойчето ми.
То отмина нататък, слънцето удари някак в гърба му и се виждаше отдалеко как блестяха косите му — златисторуси, на две необикновено дебели плитки чак до кръста. То беше спретнато и чисто — виждаше се отдалеко, но изпод крайчеца на рокличката при всяка стъпка се бялваше едното крачолче на гащичките му. Борис изпроводи с поглед малката девойка чак до портата, докато изчезна тя там, очите му се смееха, сияеше радостно лицето му. Той бе видял разкошните коси на девойчето, блеснали на слънцето, зърнал бе и крайчеца на гащичките му и му беше весело, смешно. А Ния гледаше него, проследи и погледа му. Тя забеляза това, което момчето сега не можеше и да съзнае. Майката наведе очи. Между нея и момчето й бе преминала сянката на незнайната друга жена, която ще дойде един ден и ще го вземе от ръцете й.
X
Разчу се из чаршията още тая сутрин, че ще излязат хюкюматски люде да събират помощи за аскера, който се биеше по това време срещу Крит и Гърция. Смути се целият християнски народ в Преспа — как ще протегне ръка да помага на турския аскер срещу критяните, които бяха се дигнали тая пролет срещу султана, и Гърция им се притече на помощ… Критяните и всички гърци се бореха за своята народна правда, та преспанци на общия ли потисник ще помагат? Но как ще откажат, с какви думи ще откажат, когато спрат заптиите пред вратата им? Неколцина изтичаха до Лазара Глаушев, в дюкяна му. Лазар им рече:
— Грехота е и срамота да помагаме на турския аскер, макар и с един иглен връх. Та и ние като критяните за правдата държим. Нема да давате нищо.
— Ама как, Лазаре… хюкюматът е насреща. Как ще му откажеш…
Позамисли се Лазар Глаушев — право беше, не ще се реши всеки да се противи на хюкюмата, макар и за най-дребна работа. Но му дойде нова мисъл:
— Сам човек, секи от нас поотделно нема да може да откаже, но като рече да откаже целият народ, никой не ще може да го принуди. Сички ще отказваме — и аз, и ти също, сички ще бъдем заедно.
Излязоха си людете от дюкяна му и не бяха много насърчени. А Лазар веднага викна помощника си, Атанаса Кривио:
— Скоро, Атанасе… Скоро да ми доведеш даскалчето! Требва да е в къщи още, рано е още, но ти погледни и в училището.
Даскалчето, тяхното даскалче — това беше Райко Кутрев, секретарят на преспанския революционен комитет. Атанас забърза с куцата си нога по улицата и какъвто беше широк и едър, като че ли се люшкаше от стена до стена.
Райко Кутрев влезе в дюкяна на Лазара, преди да успее да се върне Кривиот. Не беше нужно да се приказва много и Лазар с това и завърши:
— Ти нареди наши люде да кажат во секи дюкян: никой да не дава нищо. Какво ще ни правят, като откажем сички?
— Да, чичко Лазаре. Като не можем да помогнем на критяните с друго нещо… Така и нашият народ ще се учи да се противи.
Райко Кутрев влезе най-напред в дърводелницата на Стефо Церски — сега вече пръв организационен стотник. Имаше още четирима стотници — младият учител намери и тях. Малко по-късно из чаршията наизлЯзоха все по-млади люде и тръгнаха от дюкян на дюкян. Те бяха над стотина души — всеки стотник бе изпратил най-малко по двайсетмина от своите люде. И тръгнаха те като калесници32 по дюкяните.