— Да бехме му се качили горе. Можехме да намерим нещо…
— Не — отвърна рязко учителят. Като отминаха още по-нататък, той продума: — Може да сме го убили… Не ща да каже некой, че сме го убили, за да го ограбим. Исках да му влезем. Да го накараме сам да даде….
Деврието видя отворената врата на чорбаджийската, къща и влезе в двора. Показа се и циганката. Качиха се горе със запалена ламба. Таки Брашнаров лежеше близу до стълбата; пренесоха го в стаята му, сложиха го в легло. Ранен беше в гърдите. Онбашията34, който водеше деврието, попита на турски:
— Какво е това, чорбаджи… Кой беше? Таки пое с мъка въздух и рече с хриплив, отпаднал, глас:
— Комити.
— Позна ли някого? Таки затвори очи. Дишаше тежко и сякаш не беше чул въпроса на онбашията. Той не беше познал никого от нападателите си. Помисли да каже за Лазара Глаушев — не, никой няма да повярва! Той ще ги издири. Кътърката сигурно ги е видял, той, разбойникът, сигурно ги познава. Таки Брашнаров няма да им прости!… Той попита:
— Къде е Кътърката…
— Нема го — отговори циганката. — Не знам къде се загуби. Уплашил се…
— Ами ти? — обърна се към нея онбашията. — Не ги ли позна кои бяха?
— Не! — разпери пръсти, ококори очи циганката. — Видех ги, ама откъде ще ги познавам! Трима видех…
Превързаха ранения, куршумът бе заседнал в гърдите му. Той дишаше все по-тежко, бузите му пламнаха. В слюнката му се показа кръв. Размъти се и погледът му. Започна да говори несвързани сърдити думи. Гореше в треска и скоро загуби съзнание. Онбашията изведе войниците си пак на улицата. Аллах да помага на чорбаджията…
На другата сутрин минувачите се заглеждаха в портата на Таки Брашнаров и дори се поспираха, но то беше само от любопитство. Разчуло се бе, че Таки е ранен. Късно дойде тая сутрин и Кътърката. Той бе решил да мълчи по нападението на чорбаджията и лицето му бе придобило обикновения си упорит и затворен израз. Циганката каза:
— Цел гори в огън. Загубва се често. Може и така да си умре…
Тя беше уплашена, но не изглеждаше много разтъжена за чорбаджията. Когато през нощта деврието си отиде, тя претърси най-напред дрехите му, после стаята му и навсякъде из къщата, дето можеше да има скрити пари. Намери две пълни кесии, но не ги развърза да види какви пари има вътре, а само ги скри на сигурно място: боеше се от Брашнаров, не се реши дори да погледне в кесиите; ако умре той — тя ще си ги прибере; трябва да са много пари. Ако оживее — ще му ги върне непокътнати; може ли да се скрие нещо от него! Ще я пребие, в конака ще я предаде, а не искаше тя да си разваля достлука35 с чорбаджията. Ако умре… И тя обмисляше какво още да прибере от богатата къща. Но кой знае дали ще умре — як е, пък и по-добре ще й бъде с него, като чорбаджийка си е в къщата му.
— Ти не позна ли снощи харамиите? — изблещи тя очи срещу Кътърката.
Кътърката Плю в нозете си и каза това, което бе решил да казва на всички:
— Как ще ги позная! Тъмно — пръст пред очите не… Събориха ме ничком на земята, отгоре ми седнаха двама. После, като си отиваха, извлекоха ме на улицата. Аз побегнах… Къде с них. Ще те заколят.
Дойдоха и другите двама калфи. Чакали пред дюкяна да дойде Кътърката с ключовете, после са им казали минувачи за чорбаджията. По-късно дойде да види съдружника си и Георги Баболев. Доведе той и Поликарпис — единствения лекар в града. Свършил бе Поликарпис пет семестъра в Атинския медицински факултет, но преспанци предпочитаха да се лекуват при баби и знахарки и рядко прибягваха до неговата помощ — за всяко идване при болния той искаше по една бяла меджидия. За Таки Брашнаров Поликарпис каза, че трябва да бъде изпратен веднага в Битоля, за да му извадят веднага куршума там; той нямал алати36 за вадене на куршум. Баболев се разтича да намери кола за ранения, после да намери и люде, които да го придружат до Битоля. Издири някакви роднини на Брашнаров, които преди не смееха да влязат в двора на чорбаджията. Докато да тръгне колата, дойде да види ранения и сам каймакаминът. Дойде той с двама заптии и ги остави да пазят пред входната врата. Разтича се циганката да посрещне големеца — нали бяха от една вяра, — въведе го в стаята на ранения, поднесе му стол.
— Е, чорбаджи, как си? — попита някак отдалеко каймакаминът, присвил лице гнусливо, и виждаше се, не чакаше отговор. Раненият лежеше и сега в безсъзнание, дишаше шумно, с отворена уста; лицето му бе пожълтяло, ярко личаха по бузите две алени петна, тъмнееше се и брадата му, гъсто поникнала.