Циганката се въртеше около каймакамина, не знаеше как да му угоди, после отеднаж се сети:
— Комити, каймакам ефенди… Каза, че комити го ударили.
— Знам — отговори каймакаминът късо, без да я погледне.
Но тя продължи:
— Тук има един, който е видял всичките.
— Тъй ли? — подскочи каймакаминът. — Къде е гой?
— Ей сега, каймакам ефенди…
Из двора се навъртаха и тримата калфи; днес те нямаше да отварят брашнарницата, но трябваше да бъдат по-наблизу до ранения си господар. Циганката изтича и доведе Кътърката:
— Ето, каймакам ефенди, тоя ги видял. — И тя се обърна към Кътърката на преспански: — Ха кажи бре, за комитите…
— Нели ти казах — загледа се в нея Кътърката навъсен. — Тъмно беше… в очите ти да бръкнат. Събориха ме ничком. Седнаха върху мене двама. После ме извлекоха на улицата… Аз побегнах.
Циганката превеждаше: съборили го в тъмнината, седнали отгоре му, после го измъкнали на улицата. Каймакаминът попита:
— Колко души са били? Познал ли е някого? Кътърката отговори пак чрез циганката:
— Не познах никого. Може да беха пет-шест души, а може и повеке.
Каймакаминът се загледа в него за минутка, присвил все тъй гнусливо, презрително лице, после току махна с чистата си бяла ръка:
— Гит37.
Кътърката се обърна и излезе от стаята. Каймакаминът си мислеше: „Комити… Вече навсякъде комити. Може и тоя хаирсъз38 да е с них… Да ги вземат дяволите!…“ Той погледна отново жълтото лице на ранения, алените петна по бузите му, ослуша се неволно и с някакъв смътен страх в хрипливото му дишане и току приподигна рамена безкрайно отегчен: „Какво да ти правя, чорбаджи… Ваши са те ударили, комити… Къде да ги диря… Дошли са, отишли са си, в земята потънали…“
Той махна на циганката с ръка — да не му додява — и излезе от стаята. Отиде си в конака, следван от заптиите.
Малко по-късно настаниха ранения в една кола и го откараха в Битоля. Тоя ден и много дни наред по Преспа се говореше само за тая случка с Таки Брашнаров. За чорбаджията никой не жалеше, но тайнствените комити бяха в мислите на всички.
Преспанският революционен комитет можа да купи от войници и башибозуци, които се връщаха от Тесалия, триста и петдесет и осем пушки „Гра“ с по двайсетина патрона за всяка пушка. Стана трудно да се крият толкова пушки и патрони — нужни бяха големи грижи; по зимници и тавани, по разни други скривалища или закопано в земята оръжието ръждясваше.
Тогава комитетът побърза да раздаде част от пушките на тия, които бяха дали повече пари за народната каса, и на някои по-усърдни народни работници. Реши се също да се раздадат сто пушки с по двайсет патрона между най-добрите работници по селата в околията; тия сто пушки се раздадоха безплатно или кой колкото можа да даде — по половин лира или по стотина гроша. Къде у селяните повече пари! По скривалищата на комитета останаха още други стотина пушки. Йоан Сърчарот, който беше човек с търговски ум, отново предложи на комитета да разпродаде тия пушки на по-голяма цена и печалбата да се прибере в комитетската каса за нови нужди. Поусетили бяха преспанци — от уста на уста, от ухо на ухо — в чии ръце бяха пушките, та идваха често ту при Лазара Глаушев, ту при Сърчаро, ту при Райко Кутрев да се молят за оръжие, мнозина бяха готови да дадат и повечко пари за една гръцка пушка с няколко патрона. Идваха да молят и селяни, макар да не знаеха какво да обещаят за една пушка; пари и богатства те нямаха, та с тия молби изповядваха само голямата си мъка и неволя от турски насилия и злодейства. Отиваха да се молят селяците за по една „дълга“ най-вече при Атанаса Криввд и при Аце Кутрев, търсеха старо приятелство и роднинство с тях, а те пък да се застъпват пред Лазара и пред младия Кутрев. Нямаше накъде — голяма беше селската мъка и нужда, комитетът раздаде още двайсет пушки по селата, а другите разпродаде в града по четири лири едната.
В комитетската каса пак се събраха докъм триста лири, но пък притокът от гръцки пушки пресекна. От последните войскови части и обози, които към края на лятото се изтегляха от Тесалия, Сърчарот чрез свои люде успя да купи още осемнадесет пушки и към хиляда патрона. Реши се тия пушки и патрони да не се дават никому, нито да се продават. Намазаха ги с газ — не знаеха с какво друго да ги мажат, за да ги пазят от ръжда и повреди, завиха ги в парцали, а патроните наслагаха в една газена тенекия и заедно с пушките скриха на тавана у Кутревци. Райко Кутрев и Алексо Пачев с Ицо Наумов работиха цяла нощ около тия пушки в стаичката на Кутрев и преди още да се раздени, докато всички в къщата бяха унесени в предутринния сладък сън, ги качиха и скриха на тавана. За това оръжие в къщата си не узна дори и Аце Кутрев. Неговият син Райко това каза на двете момчета, с които скри оръжието в бащината си къща: