— Не знаех… — После изеднаж се ухили и намигна: — Требва да те е чопнал чорбаджията с алтъ-патлака39 си… — И добави злобно: — На зор не се трай, а?
Разгневен на себе си, че показа слабост, Кутрев рече остро:
— Не ми харесва твоето любопитство; всичко искаш да знаеш. Но… не забравяй какво ти казах. От нас нема да остане нищо скрито.
Като не сваляше очи от Кътърката, той изкара с едно рязко движение ранената си ръка от джеба, обърна се и бързо излезе от двора. Кътърката го проследи с присвити очи, усмихна се презрително на неговата самонадеяност и прошепна през зъби:
— Ще видим, даскалче…
Откъм къщата на леля му се чуха бързи стъпки. Мина Марушка, запътила се като унесена подир учителя. Кътърката се спусна след нея, улови я за плитката и силно я дръпна, та момичето изви глава назад и се спря.
— Къде си се затичала! — изръмжа той и от устата му пръсна слюнка. — Като сенката му се влачиш подир него…
Момичето се извърна и кротко се опита да освободи плитката, но Кътърката я зави на ръката си и я стисна още по-силно; той усещаше в ръката си хладината на дебелата моминска плитка, до сърцето му стигна тая хладина като сладостен трепет, обръч стисна гърдите му. И повтори несвястно, с пресъхнало гърло, задавено:
— Като сенка… се подир него…
Светлото лице на девойката засия още повече от радостна почуда, тя се зарадва на тия думи и на свой ред ги повтори с копнеж в тихия си глас, със себеотдайно покорство:
— Негова сенчица съм аз…
Кътърката стисна кривите си зъби, присвил очи, сякаш ослепен от светлината на лицето й, замахна и я удари с юмрук по сляпото око. Марето се полюшна и отпусна клепки, подвиха се нозете и като пречупени, тя се търкулна на земята и като че ли се боеше да не се изцапа. От вратата на къщата се чу силен вик:
— Що направи бре, никаквико!
Изтича вън Вета Кузманица, дигна от земята един камък, но така и остана, с камъка в ръката си. Кътърката прекрачи присвитите нозе на момичето и се спря пред нея, протегнал дългия си врат, с пребледняло, грозно лице. Тоя път Кузманица се уплаши от него — такова зло, мъртвешки бледо и студено беше лицето му. Тя се огледа — по дворовете и градините наоколо не се виждаше жива душа. Кузманица пусна камъка и проплака:
— Отгледала съм те, проклетнико… Детето ми уби!
— Сички ще ви избия… — изрече Кътърката. После въздъхна, сякаш да отпуши гърдите си, и продължи: — А твоят зет… тука, в ръцете ми е той! Ще ви запаля сички, живи да изгорите…
Погледа я той още един дълъг миг, обърна се и бавно се отдалечи. Кузманица се спусна към дъщеря си.
XI
Неусетно премина ранната есен с топлите си слънчеви дни, с тихата си сладостна тъга. Никой не се заглеждаше в синьото, ведро небе след първите, бързо преминали есенни дъждове, никой не забелязваше как дните ставаха все по-къси и нощите все по-дълги. Работно време беше, та и малките деца бързаха сутрин за училище, но и работата вървеше някак сама по себе, някак по навик, както всяка година по тия дни. За друго мислеха, людете повече сега, за друго и повече приказваха. Дошло бе нещо ново и голямо в живота им. Променил се бе неусетно животът им, та дори и по селата людете ставаха все по-други.
Мнозина от по-младите мъже на Преспа влизаха в десетките на Организацията и мнозина от тях носеха ками и револвери в поясите си; клели се бяха над евангелието и някои от по-старите. Нощем се събираха мъже скришом по къщите и говореха за бунт и свобода, тракаха с оръжие, четяха противни книги — така наричаха те книгите, в които пишеше за борба и непокорство; често, забравили всяка предпазливост, те подхващаха волни песни за герои и мъченици народни. Носеха се от ухо на ухо тревожни думи, споменаваха се имена, които внушаваха смели надежди, събираха се пари за оръжие, та и затова сега блюдата по църквите стояха повече празни. Съживи се и селският народ, взе по-смело да се оглежда, надаваше ухо да чуе какви нови гласове се надигаха, какви нови песни се пееха. Вече и мнозина от селяците се бяха клели над револвера и камата — най-малко по трима-четирима във всяко село, но и другите се събираха все около тях. Райко Кутрев ходеше всеки празник по селата ту сам, ту със Стефо Церски или с други някои свои другари, а нали беше от селски корен, идваха селяците и сами да го търсят в къщи, в училището — такива сладки думи им говореше той. Все повече селяни влизаха и в дюкяна на Лазара Глаушев, но не за да купуват или продават жито и царевица, а седяха на миндерчето до него и го слушаха, разпитваха го, сетне ставаха да си отиват с нови мисли в големите си селски глави. Влизаха селяци и при Йоана Сърчаро, който ги опиваше с медени думи, влизаха и в дърводелницата на Стефо Церски, а той пък им викаше направо: