Таки Брашнаров не можа да се съвземе от раната си; остана нещо в гърдите му и не можеше да изцелее напълно. Това беше може би и поради времето — дошла бе есен с дъждовете и с бурите си, започнали бяха и първите студове, които проникват до костите на човека. Той не излезе от къщи и още други два месеца, след като се върна от Битоля. Не можеше да се държи здраво на дългите си нозе, не можеше да заякне. Обхванал го бе и един постоянен страх за живота — страх и от болестта, която тлееше в него, и от людете. Тоя негов страх идеше, види се, от голямата му телесна и душевна слабост. А колкото се виждаше слаб душевно и телесно, толкова по-неутолима беше и жаждата му за живот, жаждата му за всякаква сила. Той пращаше циганката си да вика доктора Поликарпис през всеки пет-шест дни, а понякога и по-често; за него не жалеше парите си, макар да се опита на няколко пъти да го склони да му взема по-малко. Поликарпис му отвърна, че не продава сол или пипер, или халва, а си служи с висока наука. На края му отвръщаше все с едни и същи думи на своя изкривен език:
— Ас, кир Таки Браснар, във Атина сам уцил две години и половин!
И не отстъпи ни пара бяла меджидия за всяко посещение. Иначе, по отношение на своето скъпо време, лечителят беше много щедър: застояваше се по цели часове при болния (всъщност той нямаше и къде да върви). Недоученият хекимин не можеше да му помогне много с билки и лекове, та се мъчеше да му помогне повече с приказки. Почукваше го тайнствено по гърдите и гърба, лепеше ухото си по измършавелите му ребра и най-често повтаряше:
— Кувет41 немас ти, кир Таки Браснар, кувет ти требе, Даваше му да пие ту прегорчива хининова вода, ту локмаруху42, ту някакъв балсам, който минаваше като огън през гърдите на болния и стопляше хлътналия му корем. Таки долавяше неговата безпомощност и го псуваше в ума си, а когато лечителят си отиваше, той го псуваше и гласно, заричаше се да не го вика повече. Това продължаваше няколко дни, докато се набереше отново страх в сърцето му, и той пак пращаше циганката си да вика хекимина.
Таки Брашнаров се боеше и от циганката си. Струваше му се, че тя постоянно го дебне, че му крои нещо лошо. А сега той съвсем не можеше без нея. За да я Държи близу до себе си и да се запази някак от самата нея, той й обеща, щом оздравее, да я вземе за жена.
— Но — добави Таки, за да бъде по-убедителен — ще трябва да си промениш верата, да станеш християнка.
— Ша стана, чорбаджи — отвърна циганката и не можеше да си затвори устата от радостно вълнение. — Само агите да не ми се сърдят, че ще изоставя верата им.
— Е, ще видим тогава… като дойде време. Старият женолюбец изпитваше особена и вече забравена сладост, че успя и сега да измами една жена и да я накара да се възхищава от него.
Боеше се той и от своя съдружник в мелницата — от Георги Баболев. Брашнарницата му стоеше затворена, но в мелницата сега пълен господар беше Баболев. Наистина, Баболев спаси живота му, като го изпрати да се лекува в Битоля, но оттогава всичко в общата им работа беше в негови ръце. Баболев на два пъти му представи сметка, но Таки не вярваше на сметките му. Баболев задържаше повече за себе си, то се знае — и Таки въздишаше с тъжно примирение: всеки би задържал повече за себе си, дори и той самият… Като не можеше да стори нищо повече, Брашнаров успя в едно да надхитри съдружника си: той не внесе никакви свои пари при покупката на зърно това лято за общата им работа.
— Немам на ръка, Георгия, никакви пари… В банката са парите ми до грош. Е, ние после ще си уредим сичко… сега не мога аз, нели виждаш…
Той се боеше да не умре и не искаше да влага свои пари в общата работа. Те и двамата бяха добри търговци във всяко нещо. Баболев и живота му спаси пак повече с някаква сметка: да не помислят людете, че го е изоставил без грижа, за да умре и после той да присвои общата мелница.
Таки Брашнаров се страхуваше най-много от комитите. И колкото ги мразеше преди, сега ги мразеше два пъти повече. Боеше се от тях и ги мразеше. Комитите — това беше на първо място Лазар Глаушев, това беше Йоан Сърчарот, това бяха всички учители, дори и учителките с тях и всички по-будни преспанци; комити бяха и всички селяци, които го гледаха с мрачни или натъжени очи, които следяха с недоверие ръцете му, когато посягаше към кантара, и не се оставяха да ги мами, когато купуваше житото им или им продаваше брашно, смляно в мелницата му. Комитите смущаваха целия му живот, те смущаваха целия живот; всичко се променяше към по-лошо за него. Преди Брашнаров бе сигурен във всяка своя работа, знаеше как ще я почне и как ще я свърши. Сега всичко живо бе дигнало глава, готово беше да ти препречи пътя, да ти оспори всяко нещо, да дигне ръка срещу тебе или пък да ти се присмее. И турците бяха станали по-лоши, дори и към такива люде като него. Но селяните бяха най-омразни на Таки Брашнаров. Забравили бяха те всяко смирение и покорство, ставаха все по-упорити в своя прост селски ум.