Брашнаров цял се извърна към него и слушаше, без да мигне. После той се скара, като че ли Баболев беше виновен за настаналото безредие:
— Ами сички са пощурели… тия, нашите! Комити. Бунт ще дигат. Нехранимайковци! Най-веке тия, даскалите… Царство искат да превзимат. На них царство! Само бунат народа, бъркат ни на работата. Да вземат да обесят двама-трима, ще видиш как ще мирясат сички.
— То май и бесилки ще има. Страшни работи разправят. С горещи железа, спици под ноктите… Майчиното си млеко ще повърнеш. Турците са решили да не се шегуват с тия работи. Тежко му, когото пипнат.
— Ти жалиш ли ги! — сопна се пак Брашнаров и току изкриви към него своите големи черни очи: — Да не си и тис них!
Баболев попримига и отговори примирително:
— Аз не съм с них, но се пак те са наши люде, християни. А турците…
— Наши — прекъсна го Брашнаров. — Какви наши! Каква полза ще имам аз от них? Гемии и кервани ли Ще ми докарат? Съсипията ни готвят те и нищо друго. Бесилки за них — това знам аз!
Той изеднаж стана, та гостът му го загледа учуден:
— Не се тревожи толкова, бачо Таки… ЗдравеТо ти…
Те излязоха заедно от дюкяна, но се разделиха още на първия кръстопът. Брашнаров мина през чаршията, висок, подгърбен, облечен преди време още с дълго зимно палто, подплатено с кожи. Людете подаваха глави от дюкяните си да го погледнат, някой промърмори подире му:
— Като от гроба да е излезъл… Вампирин.
Той зави по улицата за конака на каймакамина забързан, та дългите му нозе се поклащаха и се присвиваха на всяка стъпка. Каймакаминът стана прав да посрещне чорбаджията, който бе пострадал толкова много от комитите, пък и го виждаше за пръв път, след като бе чувал на няколко пъти, че е умрял. Седна Брашнаров на широкия миндер и не дочака да го заприказва пръв големецът, а сам подзе разговора на доста хубав турски език, с голяма загриженост и с нескрита скръб:
— Какво чувам, каймакам ефенди? Аз нали за пръв път излизам от къщи… Ще се остави ли падишахът, да ни е жив хиляда години, ще се остави ли да му напакостят душманите на дьовлета?
— Бъди рахат, чорбаджи — отговори спокойно младият каймакам и дори изглеждаше малко учуден от голямата тревога на Брашнаров. — Падишахът ни няма да се остави в ръцете на душманите.
— Чувам, каймакам ефенди, горе, по Скопския санджак…
Каймакаминът дигна ръка и Брашнаров почтително замлъкна.
— Бъди рахат, нали ти казвам. Всички комити по Скопския санджак са заловени. И по други места ще бъдат изловени. Като се заловят единдвама, има един мурафет, те ще кажат и за другите. Мъчно ще устои жив човек на огън и желязо… — Каймакаминът многозначително намигна, а постоянният израз на гнусливост и студенина по лицето му не се промени. После той изеднаж се посъживи и попита със сладък глас, сякаш осенен от неочаквана и хубава мисъл: — Ами ние тук, чорбаджи, ще изловим ли и ние нашите комити? Тия, които те удариха? Да миряса и нашата касаба43, чорбаджи.
— Ами да ги изловим, каймакам ефенди! — приподигна се Брашнаров развълнуван повече от турчина, дори сълзи заклокочиха в гърлото му; зарадва се той много, че ще бъдат уловени преспанските комити, а беше и трогнат, че каймакаминът му се доверяваше, смяташе го за близък на хюкюмата. И той повтори същото, което каза малко преди това на Баболев, но сега с още по-голямо въодушевение: — Да увиснат двама-трима на бесилката, всички ще мирясат!
— Да увиснат — приподигна тесните си рамена каймакаминът. — Но как, чорбаджи? Не можеш да хванеш някого от сокака и да го качиш на бесилката! — Той се приведе към Брашнаров и продължи с тих, тайнствен глас: — Трябва да знаеш кого да хванеш… — Той втренчи големите си черни очи в него и рече бързо: — Ха кажи, чорбаджи! Кого да хванем? Не бой се, от мене няма да излезе и… падишахът ще ти бъде благодарен.
Брашнаров притвори очи, като да го прониза внезапна болка; лицето му посивя още повече, той свали феса, обърса с длан студената влага по челото си и пак сложи феса. Мислеше за Лазара Глаушев, за Сърчаро, за даскалите и на гърлото му се спря вик: „Ето комитите в Преспа! Заловете ги, те сичко знаят!“ Но Таки Брашнаров не се реши да проговори, да извика. Той преглътна с мъка, въздъхна и едва след това продума с пречупен глас:
— Аз не знам, каймакам ефенди, не знам кого да заловите… Но — съживи се той отново — ако науча нещо, веднага ще ти пратя хабер, а може и сам да дойда.
Каймакаминът начупи вежди тъжно, отпусна ръце: ето, виждаш ли… Не искаш да помогнеш. Съживи се още повече Брашнаров, дори плесна въодушевено коляното си: