— Излизай скоро…
И се спусна да му помогне да избутат сандъка и мъртвия турчин от вратата; другите младежи пазеха улицата откъм горния й край. Кутрев каза:
— Виж ти каква битка отворихме…
Церски взе набързо дрехата си и само дръпна освободената вече врата на работилницата си. Те и четиримата се отправиха по улицата надолу, накъм християнските махали; на тясното тротоарче пред дърводелницата остана да лежи само мъртвият турчин.
От една напречна уличка наблизу отеднаж се показаха двама заптии с пушки.
— Ха сега — подвикна Кутрев неволно, със сподавен глас. После пошушна бързо на другарите си: — Не се спирайте, не се спирайте…
— Е, даскал — викна единият от заптиите, насочил пушката си към четиримата млади мъже. — Тебе търсим ние, даскал…
Заптиите познаха учителя; те бяха същите, които бяха изпратени още преди няколко дни да го задържат. От малката уличка се показаха и други двама заптии с пушки — всички бяха дотичали насам от конака, привлечени от изстрелите. Четиримата мъже вървяха срещу тях и никой не се опита да скрие револвера си Първият заптия отново извика:
— Хвърли бешпатлака бре, даскал, хвърли бешпатлака! Ша пухам бре!
Кутрев махна с ръка към него:
— Дръпнете се да минем! Дръпнете се!
Тогава се чуха нови няколко изстрела откъм горния край на улицата — двамата турци там пак бяха започнали да стрелят, окуражени от появата на заптиите. Четиримата българи бяха обградени. Те продължаваха да вървят — нататък, към махалите имаше по-сигурни изгледи за спасение, пък и не биваше да се обръщат с гръб към пушките на заптиите. Стигнаха вече на десетина стъпки от тях и същият заптия, опънал пушката си срещу Кутрев, изкрещя сега на турски, разгневен и уплашен:
— Долу оръжието! Ще стрелям!
Той не дочака в страха си и гръмна, пушката подскочи в ръцете му. Гръмна срещу него и Кутрев, заптията изпусна пушката и се улови за корема, приклекна. Загърмяха и другарите на Кутрев, тичайки с него — те четиримата трябваше да минат нататък. Изгърмяха и някои от заптиите, но се забъркаха и се втурнаха да бягат по напречната уличка. Четиримата българи затичаха още по-бързо. Като минаха край ранения заптия, който бе седнал на земята, притискайки корема си с ръце, гой дигна към Кутрев очи, пълни с молба, с ужас, и простена:
— Аман… даскал ефенди… аман…
Кутрев го погледна за миг: да го убие ли? Не… не ще успее да заличи с това следите си. И го отмина. Четримата мъже бързо изчезнаха накъм махалите. Някъде към чаршията се чу още един изстрел, далечен и глух.
След престрелката пред работилницата на Стефо Церски някак чудно затихна целият град. Убит беше един турчин и друг беше тежко ранен — не се помнеше такова нещо в Преспа още от времето, когато бе избита тайфата на Хайредин Арап ага и на Кючук Кадри. Но тия път преспанци не се криеха по дюкяните си, не бЯгаха да се крият по махалите. Там бяха двата противника — гяури и агалари, стояха един срещу друг и се гонеха. По дюкяните се приказваше изтихо, нямаше По улиците шум и провиквания, още по-тихо беше по турските кафенета. Ала и двете страни чувствуваха, че между тях бе започнала решителна разпра. Затова беше тая сдържаност и от двете страни, но тя беше само външна. Борбата бе започнала, борбата продължаваше…
Още на другия ден след престрелката започнаха нови арести. Раненият заптия каза, че го е ударил учителят Кутрев. Каймакаминът заповяда да бъдат задържани всички учители; не беше задържан само Никола Апостолов, който преподаваше краснописание и беше човек на седемдесет години. Задържани бяха и четирима свещеници — по-младите от преспанските свещеници. Два дни след раняването му заптията умря. Каймакаминът заповяда нови арести, но се виждаше, че властите действуваха опипом, слепешката — задържани бяха над тридесет души и между тях имаше люде, които не взимаха никакво участие в революционното брожение. После започнаха да довеждат в градския затвор и селяни от околните села; тях пък заптиите ловяха по указания на селските пъдари турци, на кехаите50 и агите чифликсайбии.
Задържан бе и Панту Кътърката. Той беше все навъсен и се е видял подозрителен на заптиите, които ходеха из чаршията да ловят люде; турците и не подозираха, че тъкмо тоя дребен, белокос човек бе предизвикал най-напред настаналия смут в Преспа. Но той знаеше това и като се видя в мрачния кауш на стария преспански затвор, едващо бе постоял един-два часа, току се нахвърли на вратата и започна да блъска с юмруци; хвана го и някакъв по-друг страх — уплаши се от люДете, с които беше затворен и които именно той бе довел в тоя тъмен, влажен затвор. Дотича един от тъмничарите, отвори вратата: